Зачаках. Тук нищо не се чуваше, защото се намирах на петнайсет метра встрани от къщата. Помислих си как областният началник се е опитал да ме преметне. Засмях се на моята глупост. Това място беше прекалено ценно и тайно, за да се забърква полицията. Колко още подобни складове бяха пръснати на тайни места по страната? Може би не много, но едва ли тоя беше единственият. Погледнах часовника - оставаха петнайсет минути до три часа. Всяка мисъл за мен и положението, в което се намирах, изтиквах от съзнанието си. Вълнуваха ме Георги и Наталия. След като не отговарям на телефона, дали се е обадил на майка му и какво е станало след това. Нормално беше да се притесни. Времето беше студено, едва ли е останал след училище в парка на лостовете. Наталия също звънеше от време на време да се чуем, когато имаше свободна минута. Дали не беше прекалено безразсъдно това, което правех? Как щяха да се развият нещата, ако Борис не ми беше споменал за това място? Сигурно е имало и друг начин, защото аз го бях решил вече. Щеше ли да го запази в тайна? Съмнявам се. Той се чувстваше достатъчно свободен вече да сподели с мен не една, а няколко тайни. Както каза: - „Не мога да си позволя да умра без да ти кажа какво се случи с баща ти”.
Изхвърлих всички въпроси от главата си като непотребни парцали. Тук имах време да се успокоя и да си мисля за нещо хубаво, което ще ми помогне да реагирам адекватно и в моя полза.
Спомних си обещанието ми към Георги. Исках да му подаря гири за Коледа. Гошко ми беше твърде скъп. Твърде скъп, за да си позволя лукса да умирам. Трудно се намира жена като Наталия – не можех с лека ръка да се разделя с нея. Не исках да я заменям с друга жена, да не говорим пък за оная с косата. Майка ми ме чакаше. Аз не й казах, че това ще е последния ден, в който ме вижда. Не защото не можех да предвидя такова нещо. Защото нямаше да понесе втора загуба. Защото не исках да остава самотна и тъжна. Обичах ги. А обичаш ли, не можеш да нанасяш болка.
Малък съм бил, когато се радвах на униформата на баща ми. Когато приемах нещата по друг начин. С други очи гледам сега на неговата смелост. Той е знал, че да се сблъскаш с врага е опасно, но не е могъл да го остави да се шири необезпокояван. Да сее беззакония, особено когато имаш доказателства. Чувствал се е длъжен да го направи. Но не заради самия дълг. Той е вярвал, че трябва да го направи. Вярвал е в себе си, в името си, в униформата си. Не е мислил какво е щяло да стане. Но капанът не му е позволил, дори за секунда, да разбере, че му е приготвена такава изненада. Не е имал време да реагира, нито да си го представи. Всички близки хора ме очакваха. На всички близки хора имах какво да дам. На баща ми също. Бях тук, за да му покажа какво се е случило. Бях тук, за да му покажа омразата и настървеността, с която са го застреляли. Несъмнено е имало такава.
Имах само едно желание – да мисля с обич за семейството си и да изхвърля омрзата към идващото зло. Само това можеше да ми помогне. На това само можех да разчитам.
Видях светлина да прониква в мазето. Някой отвори капака. Заех позиция, насочих карабината напред. Подавах цевта през един десетсантиметров процеп между два сандъка. Оттук имах идеална видимост към стълбата. Видях краката на първата жертва. Не можех да различа особени белези заради тъмнината. Имаше един факт, който сегашната ситуация го превръщаше в техен недостатък. Електрическият ключ се намираше далече от стълбата. На два метра от нея. Можеха да го достигнат след като слезеха от нея. Очаквах перфектния момент. Не знаех колко са, но първият по принцип винаги обираше неприятностите. Той слизаше приведен, но не можех да видя лицето му заради оскъдната светлина. Нямаше нужда от това. Достатъчно ми беше, че държах тялото му на прицел. Тъмнината, в която се намирах, ми помагаше повече, отколкото можеше да се предполага. Затова не биваше да се лиша от единствената закрила. Усещах как всичко това ми помагаше. Усещах как тук имам много неща, които бяха в моя полза. Може би мислите ми позволяваха да ги видя и да повярвам в това.
Той слезе от стълбата и изстрелях първия куршум. Мъжът се присви в корема, падна и пусна автомата. В следващите секунди тишината се сля с полумрака, но това не ми попречи. Дори увеличи бдителността ми. Цялото ми тяло се намираше в готовност. Мозъкът ми участваше наравно с него. Целият ми организъм очакваше идването на втория.
Нещо се размърда на стълбата. Изкуствена светлина обходи мазето. Изглежда бяха подготвени. Оня, който държеше фенера го завъртя няколко пъти, но нищо не виждаше. Трябваше да слезе по-надолу. Поне още две стъпала. А това означаваше, че ще мога да видя целите му крака. Една крачка. Едно стъпало по-надолу. Премести другия си крак и вече беше с още едно стъпало по-близо до целта. Видях дългата му коса. Главата му беше наведена, за да разгледа обстановката. Фенерът освети тялото на кмета.
- Тоя...
Изстреляните два куршума се забиха в краката му и той не успя да им каже, че държа кмета завързан. Стрелях още два пъти, за да прекъсна нечовешките му викове.
Светлината в стаята горе угасна. Някой се усети, но с цената на две жертви.
- Можеш да застреляш няколко, но това няма да те спаси – чух гласа на областния началник, който мислеше, че гласът му е достатъчно плашещ да ме накара да се предам.- Къде е г-н Пацов?
Тишината не го удовлетворяваше и той се разкрещя.
- Излизай оттам, нещастно ченге!
Можеше и да съм такъв, но аз имах достатъчно предимства, че щях да бъда и глупав, ако не се възползвах от тях.
Тишината отново зае мястото си и ме остави в очакване. Първият път се опитаха да ме провокират, че отвън ме чака полиция. Не се хванах. Сега искаха да ме подразнят с приказки, за да разберат къде се намирам.
Чух много леки стъпки, които докосваха дървената стълба. Явно опитваха да приложат и трета провокация. Мислеха си, че няма да ги чуя. Не грешаха. Но аз ги чувах, защото усещах колко чувствителен е станал слухът ми. Колкото и да се стараеха да бъдат тихи, не можеха да бъдат като котките. Ако една котка можеше да държи оръжие, това можеше да се окаже фатално. Движението по стълбите продължи по-дълго. Имах чувството, че виждам слизането на няколко души едновременно. Като че ли виждах трима. Поставих се на тяхно място и си представих, че би било по-безопасно да не мърдат от местата си, защото те нямаха никаква представа къде точно се намирам. Многобройните сандъци ми служеха като много добро прикритие. Те бяха високи три метра. Имаше само половин метър, който ги делеше от тавана. Пред мен имаше два реда сандъци. Единствената ми възможност да мърдам на някъде се намираше в дясно от мен. Стената от ляво беше плътно притисната от сандъците. А тук, където се намирах, се оказа единственото сигурно място, откъдето можех да се крия и да наблюдавам. Стъпките престанаха и аз завъртях очните си ябълки. Странно, но образите, които едва различавах в тъмното, сега не можех да ги видя.
Имах два варианта – да остана на място или да се дръпна с две крачки в дясно. При първия вариант имах по-голяма скритост, но стрелбата ми щеше да бъде леко ограничена. При втория обратното. Улових се, че имам малка възможност да поразсъждавам. От всичко, което ми се случи дотук, мисленето и действията ми бяха приятели. Колебанието щеше да ми бъде смъртен враг.
Не чувах нищо. Пълна тишина. Сякаш те стояха на мястото си, близо до стълбата. Зрението ми като че ли се върна в нормалния си капацитет, но нещо ме накара в тоя момент да бръкна в джоба на якето си. Извадих една монета. Протегнах ръка, където свършваше сандъкът вдясно, и я пуснах напред.
Стреснати, че не знаят какво точно върви срещу тях, те откриха стрелбата. А аз точно това целях. Огнените отблясъци на оръжията им не ми показаха колко са, но къде се намират. Това ми стигаше. Стояха пред мен, наредени един до друг. Точно като защитници преди изпълнение на дузпа. Позицията ми тук беше по-изгодна. Десетсантиметровият процеп беше достатъчен. Не изгубих и секунда след като те свършиха стрелбата, защото щяха да се усетят веднага къде съм се скрил. Не спрях, докато не свърши пълнителят. Стрелбата им беше много странна. Целеха се горе високо над мен и далече в дясно. Смених пълнителя. Всъщност не беше странно. Тук наистина имах много добро укритие. Долните два сандъка от двете ми страни баха натъпкани с експлозиви. Искаха да ме очистят, но и техния живот им беше мил. Стрелях още пет пъти, но не получих отговор отсреща. Приклекнах и така се придвижих в дясно. Изпразних пълнителя и се прибрах зад сандъка. Там заредих третия. Не можех да преценя ясно дали съм гръмнал всичките. Но се сетих за разположението на сандъците. Те нямаше къде да се скрият, защото саднъците от ляво плътно притискаха стената и бяха наредени по цялата й дължина от единия до другия ъгъл.
Някакво думкане по металната врата прекъсна дъха ми. Чух и някакъв глас, но не разбрах нищо. Думите бяха две или три...или пък много повече, но кратки. Някой имаше горе в помещението, защото отключи вратата. А след това много ясно чух глас: „Ръцете горе! Сложете им белезниците!” Кой беше горе? Кой са арестуваните и кои бяха дошли? Страхотни въпроси, но предпочитах да не се връзвам на любопитството ми, а да изчакам.
Чакането ми не продължи дълго. Един познат гласа развълнувано извика: „Татко! Татко, къде си?” А после мъжки глас, който казваше: „Спокойно, госпожо, спокойно.” Преглътнах и очите ми се навлажниха. Сълзенето се появи така внезапно, сякаш е било задържано от нещо. Преглъщането ми беше болезнено, като отдавна непрактикувано упражнение. Цялото ми тяло беше напрегнато. Всички тия думи, идващи отгоре, ме освободиха от напрежението. Изтичах напред, но след втората крачка паднах. Усещането беше като освобождаване от товар, който си мъкнал дълго време и най-сетне са свалили от теб. Освободено от него, тялото ти не може да направи нищо, освен да рухне. То се беше схванало, всички мускули бяха изпънати докрай. Чувах как синът ми продължава да ме вика.
