РАЗПЛИТАНЕ - непубликуван роман (UNRAVELING unpublished novel)

КНИГА НА ЕНОХ

ГЛАВА 50 –1  “В онези дни земята и адът ще върнат от своите недра всичко, което са погълнали, а бездната ще повърне всичко, което трябва да върне."

   Като микроорганизми, вплетени в сложната система на земния организъм, хората са длъжи да спомагат за доброто физическо и душевно състояние на Земята. Но има периоди, когато  микроорганизмите се поразяват от един уникален за тях вирус – човешката себичност. Обхванати от тази епидемия хората вечно бързат нанякъде. Все гонят някакви свои планове, без да осъзнават, че имат много по-висши цели. И заради тези дребни щения, всичко се обърква. Изоставена от тях, Земята почва да боледува. Сякаш безбройните клетки от които е съставена започват да се рушат, изоставяйки я. Но организмът й е така устроен, като на всеки човек, че успява да отхвърли паразитите. И колкото повече паразити се появяват и по-дълго рушат здравето й, толкова по-големи усилия полага планетата, за да се възстанови.

                 А.

                 БЪЛГАРИЯ

         По междуградския път София – Варна пътуваше едно младо семейство с черен джип чероки с агресивната муцуна на разярен звяр. Има доста стопани на кучета, чиито физиономии си приличат. Понякога се чува, че хората с по-големи материални възможности съзнателно или не, избират колите по това колко агресивно изглеждат. Но по-важното в случая е, че собственикът на джипа реши да се откъсне от така важния бизнес за две седмици, за да може да посвети една заслужена почивка на морето със семейството си.

         Близнаците – момче и момиче – седяха отзад и се забавляваха, подхвърляйки си едно на друго парчета чипс. Жената отпред гледаше пътя уморено, но въпреки това не спираше да си похапва от вкусните бисквитки. Какво да се прави…само бащата нямаше право на забавления или на някоя и друга минута сън. Можеха да спрат някъде за по-дълго и да си починат, но той просто нямаше търпение да се добере до един от красивите Черноморски курорти. Все пак не беше виждал морето едва от миналото лято. Да не говорим за бившите им съседи, от които се отделиха миналата година в по-богат квартал и които не бяха виждали морска, нито пък балканска почивка 11 години. Пък каква почивка по време на път?! Следващите 14 дни щяха да бъдат изпълнени с райско блаженство.

          Жасмин излапа и последната бисквита от вече празната опакова. Не беше гладна. Преживяше като всеядно животно, поради тоталната скука и монотоност, пътувайки с джипа. CD-плеърът въртеше диск със свежи летни парчета. Дигиталният сърраунд звук се разливаше в купето от мощните колони, разположени на шест места. Но въпреки това, те не можеха да оправят настроението и да заменят киселата физиономия с усмивка, която щеше да  отива на госпожата доста повече.  Тя отвори прозореца и изхвърли празния пакет навън. Дори не погледна дали имаше кола зад тях. Но всъщност това имаше ли някакво значение? Колите ще го издухат и ще го запратят на пустата алея извън магистралата. Там и без това има толкова други боклуци. Един повече – голяма работа. Притеснение не изпитваше. Не защото се чувстваше уморена, въпреки хладния полъх на климатика в джипа. А защото не беше извършила нищо нередно. Всеки прави така на път. Какво? Да не искате да сляза и да потърся кошче за боклук?

             - Това второто пакетче ли беше? – попита Антон, без да отклонява очи от пътя.

        Жената го удостои с такъв змийски поглед, че съвсем малко не й оставаше да изхвърли отровата си в него.

            - Ти броиш ли ми ги?

         - Не. – Мъжът се усмихна, поглеждайки жена си през скъпите очила "Рей-бан". – Просто ми е любопитно дали това пакетче ще повтори съдбата на първото?

           - Единственото, което те интересува е пътят, така че спести си глупавите намеци.

           - Освен невъзпитани, сме станали и груби.

           Жената не смъкваше змийския си поглед и ако не бяха децата отзад, сигурно щеше да му зашие един хубав шамар.

         - Виж ти кой ми говори за възпитание! Пътуваме повече от 5 часа, почивали сме само веднъж. И то защото щеше да ти се пръсне…

       - Не забравяй децата отзад – продължи да говори мъжът с неизменния благ и спокоен тон.

          - Как искаш да се чувствам?                                                                  

         - Морето ще ти дойде добре. Само недей да правиш като преди.              

         - Да видя накъде кош за боклук? И спри тая музика, искам малко тишина!
    Мъжът поклати глава – “ти си непоправима”, но не спря плеъра, а само намали звука.

Б.

СОФИЯ

В последните няколко години, особено откакто човечеството навлезе в 21 век, летата сякаш се редуваха - много сухи и горещи с много дъждовни и буреносни. Според изследователите в тази област тези две събития се обясняваха с особено явление, наречено “планетарна вълна”, която заковава дадена климатична система на едно място. Тези планетарни вълни представляват леки колебания на налягането в атмосферата, предизвикани от въртенето на Земята. Преместват се плавно около планетата, като носят със себе си различни климатични системи. Например сушата през 2003 година била предизвикана от район на високо налягане, докато наводненията през 2002г. станали след заковаването на район с ниско налягане. Или казано по-просто, когато минимумите и максимумите в колебанието на налягането се застъпват и усилват, това довежда до постоянна суша или непрестанни валежи.

Егоизмът на летния ден трудно отстъпи място на поносимата късна вечер след дългия си и горещ натиск върху човеците. Беше времето една част от младите хора да се повеселят в рейв клуба. Място, което беше толкова специално, че трябваше да се плати вход, за да се влезе вътре. Но пък си струваше. Клубът ги сплотяваше и ги изтръгваше от загрубелите ръце, философския размисъл и диктаторския (наставническия) поглед на живота. Животът за  модерните хора отдавна се бе превърнал в оцеляване, в съществуване ден за ден. Или по-точно нощ за нощ. Масата като че ли бе стигнала върха на жаждата за познания. Струваше й се, че всичко знае и всичко е опитала. Губеше се интерес към живота, въпреки парадокса, че на никой не му се умира. Просто инициативата за осмисляне и подобряване живота на всеки индивид, както и този на планетата, не бе от съществено значение. То и самото ходене в каквито и да било клубове си е малко скучновато, защото и там атмосферата е една и съща. Но едва ли ще им писне, нито пък ще ги доведе до отчаяние. Надали щяха до го посещават цял живот, защото може би нямаше да доживеят до средна възраст, камо ли до дълбоки старини. В лицата на много тинейджъри още сега са изписани умората, безволието и деградацията. Но на кого са нужни дълбоки старини? На съзерцанието на живота? Не, мерси.

Тук и сега, в момента, е повече от забавно. Няма го сивият цвят на мъглявото ежедневие. То е заменено от шарените дрехи, цветните прически и детските водни пистолетчета, с които се разхлаждат или просто пръскат. Едно моментно състояние на живот без грижи и притеснения. Самата музика спомога да се откъснеш от познатото и да си въобразиш попадането в един друг сват – лековат и приятен. А и пистолетчетата са съвсем безобидни и не вредят на здравето. Най-много да разтекат нечий грим, нанесен върху надупченото с разнообразни железни дрънкулки лице.

В центъра на дансинга всеки лудееше във свой, собствен ритъм. Една музика, лишена от текст – неангажираща, отпускаща и освобождаваща. От какво? Музика за чувствата, за първичния импулс на Човека. Смисълът на това да се дистанцираш максимално от живота и да навлезеш в собствен, въображаем свят. Такъв, в какъвто ти се иска да полетиш на воля и да не мислиш за нищо. Дори за себе си. Защото това няма значение. Нищо в такъв момент няма значение.

Боби беше един от малкото, които не биха погледнали толкова мрачно на всичко в рейв клуба. Но пък и не бе почитател на тая набиваща електроимпулси в главата музика. Имаше си причина да бъде тук. Бялата кенарена ризка и три-четвъртите дънки не можеха да го приобщат към голямото братство на клуба. А и лигавата бира не беше питие за истински фен на подскачащия по нервните окончания ритъм. Той се пресегна към бутилката, отпи голяма глътка и оставяйки я на бара, спря погледа си на две момчета – с жълта и зелена коса – , които си създаваха орални удоволствия. До тях едно момче с червена коса на жълти точици опипваше гърба на друго момче с искрящо синя коса, пъхнал длани под потничето му. Ръката на синьокосият разтриваше члена на другия през разкопчания му найлонов панталон. Сините квадрачета по косата му се разграничаваха по бръснатите коридорчета. Боби не идваше тук за първи или втори път и беше свикнал с честите хомо двойки. И като че ли бе малко разочарован, когато размяната на нежности свърши и този с потника се обърна за да вземе питието си.

Някой от другата му страна тупна Боби по рамото. Той се обърна и видя някакъв с гелосани и изпънати цикламени коси и с лилави бакенбарди, достигащи долната челюст.

- Искаш ли? – попита го и му показа със шмъркане и отмятане глава назад какво има предвид.

Боби просто кимна отрицателно с глава.

- Имаш ли си?                                                                                          

- Не.

- Опитвал ли си? Страшни са. Само една малка доза и ти вече не си ти.

- Знам, но не бягам от себе си – усмихна му се леко Боби.

- Така говориш, защото не си ги пробвал.                                                     

 - Пробвал съм ги, но стомахът не е на същото мнение.                      

- Защото не си свикнал.

- Не искам да свиквам.                                                                                    

 - Не знаеш какво удоволствие доставя…Пренасяш се …                   

- Виждаш ли го оня там? – прекъсна го Боби и му показа някакъв окаян и жалък тип, член на дружеството “да избягаш от себе си”, който едва се влачеше в тесния коридор между бара и дансинга. – Човекът направо плаче да му помогнеш.                                                      

Лилавите бакенбарди се отдалечиха от Боби и рекламното лице на вълшебния прах изприпка към нуждаещия се.

Не му се сърди, Боби, проговори душевният му приятел, човекът е добре с финансите. Малко са ония като теб, които му отказват. А ти какво правиш? Пишеш поезия. Тези, които си биха купили стихосбирка са едва 0,5 на 100. Това не ти е Античността или Средновековието. Поезията ти няма да има успех, каквито и оригинални и мрачни метафори да използваш. На лиричния ти герой никой няма да обърне внимание, дори той да носи лилави бакенбарди и да лежи в тоалетната, мислейки се за птица.                                           

 Боби съсредоточи поглед към сцената. Скоро тя ще започне своя танц, а ония двамата около нея ще стържат по горките китари, влизащи в противоречие с рейв ритъма. И за това й плащат. Колкото по-лесно, толкова повече пари. Това искат Хората – лесно, просто и без смисъл. Родил си се в грешно време и имаш  неподходящо занимание.           

 Оттук Боби не можеше да я види добре. Но можеше да си представи оцветените в тъмно кръгове около очите й, защото я познаваше. Такива синини, сякаш бяха получени от юмруците на този подвижен морал – баща й. Но тя го беше отписала от живота си, както беше отписана и самата дума “морал” от цялото земно кълбо, без да се брои скромната група, обединена около Далай Лама.                                   

Ех, Боби, уморено отдъхна душевният му приятел, ти никога няма да я имаш. Старанието ти не е твой партньор, защото вие двамата с нея живеете в различни светове”.

Боби не му отвърна нищо, защото бе слушал приказката поне сто пъти през последната година. И въпреки това идваше тук само заради нея. Заради тази отдалечена от него Яна. Допи бирата си и поръча на изрусената до сребристо барманка още една.

През следващите трийсет минути Яна висеше пред синтезатора скована като циментен стълб, единствено пръстите й се движеха. Какво искаш да прави, Боби? Нали сам казваш, че в тази музика няма чувство. Китаристите се навеждаха над инструментите си, като под конвулсиращи импулси, дразнейки струните.                                             

 По едно време иззад артистите се появи ди джей, чийто глас обяви по мощните колони кратка пауза и самият той влезе в действие, заставйки зад пулта. Китаристите отидоха да охладят двигателя на друг бар, а Яна седна до Боби. Може би живееха в различни светове, може би тя нямаше чувства и не можеше да бъде наранена, взела на присмех живота, но поне имаше нещо истинско от неговия свят – естествената й руса коса, която изглеждаше като мокра заради гела и достигаше до раменете.                                                    

 - Мина половин година откак свиря тук, а ти не си пропуснал нито едно наше изпълнение. Да не би вътрешно да ти харесва, но не искаш да си признаеш?                                                                                 

 - Какво ще пиеш, както обикновено ли? – попита той, все едно не бе чул въпроса й.                                                                                                   

 - Не би било зле да ме почерпиш, но като знам, че нямаш и стотинка, ще те пожаля.                                                                             

 Мъртвородената й усмивка не можа да докосне лицето му, защото Боби още не можеше да свикне с отнешението й към него. А по всичко личеше, че и не искаше.            

- Сигурно – отвърна сухо той. – Една дрога ми плати входа и ме почерпи две бири. Дори ми даде малко джобни, в случай че ми правиш компания.                                                                                                 

 - Запази си ги за следващото идване – предложи му тя и намигна на едната барманка. Когато тя й подаде питието, Яна се обърна към Боби. – Още ли не си разбрал, че пиенето тук за мен е безплатно?                    

 - Надявам се да не фалират.                                                                  

- На теб само надеждите са ти останали. – Тя изпи малкия джин, без да отклонява очи от Боби. – Като всеки поет. Само че поетите отдавна са изчезнали, а надеждата е забравена. И те, и тя не са нужни на никого вече. Изпразнени са от идеи и смисъл. А когато едно нещо изгуби същността си, то просто спира да съществува.                                 

- А в твоята музика има смисъл…- жалък опит да я контрира.          

- Само жалките същества обичат да се заяждат. Вратата е някъде натам, можеш да си тръгнеш, защото тук няма да намериш това, което търсиш. Включително и смисъл. – Яна пое от барманката втората чаша и я изпи отново на екс. – И друго ще ти кажа. За мен има смисъл, щом печеля пари от нея. Има смисъл и за всички тези тук. Какво ще ми кажеш с твоите стихове? Неща, които съм слушала хиляди пъти като ученичка. В университета всичко се повтаря, затова прекъснах. Не искам и аз после да повтарям същото на тези малките, защото и без шибаната поезия, те вече ще са опознали живота. Защото, поправи ме, ако греша, но ти копираш живота.                                                                    

- А ти правиш нещо, което…                                                                  

 - Аз не правя нищо! – Яна се ядоса, но на лицето й ясно прозираше самочувствието. -  И затова ме харесват. Ние живеем извън живота, а ти си в него. Кажи ми кое е по-хубаво – да си вътре или вън от него? – Яна насочи очи към чашата, после погледна студено нещастния си обожател и се сля с тълпата.                                            

В началото на новото живо изпълнение Боби плати бирите и напусна дупката, за да навлезе отново в живота.      

В.

Един от градските паркове в столицата гъмжеше от деца. Две момченца си разменяха играчките – линейки, пожарни, полицейска кола и лични автомобили. Накрая едното взе мерцедеса и с трясък се блъсна в линейката, пускайки на воля огромното си задоволство. Момченцето с линейката го погледна учудено няколко секунди, дръпна колата назад и върна удара в мерцедеса. Онова посиня от злоба, вратните жили му се подуха и цапна приятелчето си с немския автомобил по главата. Трябваше да си ударят няколко шамара, преди майките им да се намесят. Какво щеше да стане, ако беше наистина?

Вдясно от тях един мъж изпразни пакетче семки. Стана, огледа се и като прецени, че никой не зяпа в него, го хвърли върху слънчогледовите шлупки пред пейката и си тръгна.

Г.

Много хора казваха, че след Слънчевото затъмнение се очакват големи земетресения, като не е изключено човечеството да понесе и нещастия, предизвикани от други природни бедствия. Учените винаги са били верни на традицията да казват, че това са нелепи неща и само плашат хората. Настина е смешно и да се пророкува края на света или тем подобни, защото това слава Богу не се случва.

В човешката същност е заложено чувството за невинност. Сградите в България, но и не само в това опорочено райски място, продължават да се строят по един опасен за обитаващите ги начин. АБЕ, ВАЖНА Е ПАРАТА… АЗ ТУК НЯМА ДА ЖИВЕЯ…ДЕ БЕ, ДЕ. ЧАК ПЪК ТОЛКОЗ…НИЩО НЯМА ДА ИМ СТАНЕ…

Вярата към онези с т.нар. изострени сетива винаги е била под съмнение, и то не за друго, а заради многото навъдили се като въшки шарлатани. И хората махат на предупрежденията им с ръка: ВСЕКИ ПРОРОКУВА НЕЩО – ГРАЖДАНСКА ВОЙНА, ДЪЖДОВЕ…СТАНА ЛИ ВОЙНА? Според някои стана, макар не същия месец. Може би не война, но събитията от януари 1997г. бяха нещо подобно. КАКВИ ДЪЖДОВЕ, БЕ? ЛЯТО’98 И ’99 БЯХА НЕПОНОСИМО ГОРЕЩИ И СУХИ. Бързаха да заклеймяват, забравяйки че не се цитираше определена страна, а се имаше предвид в глобален мащаб. А какво се получава при сблъсък между топли и студени ветрове? Колко урагани, колко торнадо прелетяха през Атлантическото крайбрежие през последните 3-4 години на 20 век? Е, КАКВО ТОЛКОВА? ПРИРОДА. СЛУЧВА СЕ. ТОВА Й Е РАБОТАТА. Обаче има една малка, но съществена подробност – това точно не й е работата. Това точно е защитен механизъм, прилаган спрямо хората. Да се обърнеш срещу своя родител е едно от най-тежките престъпления. А наказанието за такова престъпление е подобаващо.

Е, ХУБАВО ДЕ. ЗАТЪМНЕНИЕТО МИНА. И КАКВО? СЪЗДАДЕ СЕ МАСОВА ПСИХОЗА. НЯКОИ ПО-ЧУВСТВИТЕЛНИ ХОРА УМРЯХА ОТ ПРИТЕСНЕНИЕ. ТОВА СТАНА! ОСТАВЕТЕ ПРИРОДАТА НА МИРА!

Крадецът вика: “дръжте крадеца!”

Д.

Дали наистина слънчевото затъмнение оказа някакво влияние или природата просто спря да се примирява и да съжалява хората, един Господ знае.

Турция се разтресе от ужас. Точно седмица след затъмнението. Вестниците гръмнаха. Разтичаха се спасителни екипи (първи бяха от България) да вадят затрупаните изпод руините на почти целия разтърсен град Измит. За момент хората се стъписаха. Дойде им като гръм от ясно небе. Такова мощно земетресение не бяха виждали. Но броени дни след това, както подобава на човешкия егоизъм и стремеж към сила и власт, в труския парламент политиците заиграха кючеци. Да, те искаха да отпразнуват настъпилия вечен мир на Балканите.

На природата още повече й прилоша и разклати Турция още веднъж. И пак, и пак…И понеже нищо не убягваше от погледа й, тя знаеше що за отношения имат Турция и Гърция. Стовари юмрука си и там. Пак няколко пъти. По-добре пази своето, а не искай повече, не искай това, което не е твое.” Природата не я интересуваше коя страна е права в спора за това малко парче островна земя. Интересува я мирното съжителство на два народа върху това малко островно парче земя. Някой наблюдателен журналист и фотограф забелязал зовяща ръка за помощ как бива отрязана от минаващ човек, не за да спаси сънародника си изпод руините, а за да му вземе пръстена. Златният пръстен.

 Е.

 Боби седеше в стаята в общежитието пред телевизора и от скука гледаше някакво предаване за екологията. Той обичаше сериозните разговори, но когато тръгнеше да ги споделя с някого, едни го слушаха без особен интерес, а други му казваха да не взима такива приказки насериозно. Защото това ще го разболее, ще го съсипе. Добри съвети му даваха, защото и в Библията пише, че който трупа знания, трупа мъка и печал. Хората бяха против този сорт предавания, защото те още повече засилвали стремежа на човека да мисли само  за ядене, танци по кръчмите, спане и пълен непукизъм. Според Боби ние, уж разумните същества, не се уважаваме, а оттук следваше лошото отношение към околния свят. Природата обаче през последното десетилетие на 20 век се отврати и реши да вземе нещата в свои ръце. Къде със самолетни катастрофи, с бедствия, с разни вируси. Боби напоследък избягваше да подхваща темата, особено след последния такъв опит за разговор, когато Яна му каза, че ако продължава да се вживява скоро ще смени жилището си с психиатрията. Беше му крайно време да намери човек, с когото да споделя общи възгледи по темата.

В предаването се говореха неща, от които косите на такива хора като Боби биха почнали да побеляват за отрицателно време.

Стотици милиони тонове нефт са проникнали в Световния океан. Ако това не се спре – всички реки и океани ще се покрият с непрекъснато нефтено петно, което ще отдели водата от атмосферния въздух и ще унищожи живота в тях. Същото казваха и за опустошителното изсичане на горите, което пък ще остави хората без въздух. Такъв е и стремежът на отровните газове в атмосферата. Изхвърлените безразборно боклуци край реки и умрели животни, разлагащи се в тях, довеждат до болести като позабравените холера и чума и куп инфекциозни заболявания.

Но на кого му пука? Хората не се интересуваха от живота, а от сегашния миг. Което значеше, че не се интересуваха и от живота на бъдещите си деца, ако изобщо имаха намерение да създават такива.

Ж.

Баща си той почти не виждаше. Случваше се толкова рядко, че като се прибереше в Пловдив пак не се срещаха. Радко се прибираше след работа, защото си намираше оправдания, за които отдавна Боби бе глух. Именно заради едни такива оправдания, майка му ги напусна. Виждаше се със сина си няколко пъти в годината. От три години родителите му бяха разведени и с всяка изминала година срещите с майка му ставаха по-рядко. Беше си намерила разведен мъж с едно малко момиче и отделяше времето си за нея. Боби не се сърдеше. Приемаше го за нормално при дадените обстоятелства. Просто беше доволен, защото тя не го беше забравила.

Сесията приключи преди седмица. Боби нямаше да взима стипендия като първата година, когато родителите им бяха все още заедно, но парите нямаше да му се разминат. Този път заради социалната стипендия.

Когато Георги му позвъни да го покани на купона по случай края на учебната година, Боби не се съгласи. Георги повтори поканата си и след същия отговор, не потрети. Но замисляйки се какво щеше да прави тая вечер – а явно нищо, -  хвърли си един душ, преоблече се за двайсет минути, защото се колебаеше как точно да отиде на купона, и остави заключен самотния апартамент в общежитието на Студентския град.

 Незнайно как, но съдбата явно си имаше своя начин да събира хора.  При опит да оберат Георги на една опашка в сладкарницита на ЦУМ, Боби успя да преодотварти кражбата. И двамата тогава не се познаваха, а циганчетата, които искаха да направят поредния си удар страшно вбесиха Боби. Две от тях нещо баламосваха Георги, докато третият измъкваше бавно портмонето му, висящо на верига от панталона му. Това се случи лятото преди да станат колеги в УНСС. Бяха в един курс, в една група и това някак си изгради от тях приятелство. Не бяха най-добрите приятели, но уважението им беше завидно. Може би онази случка в ЦУМ нямаше да развие продължение на познанството им, ако не беше станало така. Е, това никой не може да каже.                                                                                      

Георги беше момчето, с което се разбира най-добре от всички колеги. На пръв поглед двамата не си приличаха и едва ли някой би казал, че са приятели. Обедини ги музиката, която и двамата слушаха, както и книгите, които четяха. Но приликите свършваха дотук. Георги беше кореняк софиянец. Техните му бяха купили къща в “Дианабад” с малък басейн пред нея. Сваляше момичетата и хич не се гърчеше когато някоя му завърти гръб. Имаше си една Изаура, която ту лягаше, ту ставаше от сърцето му, но с която и да се увличаше, макар и за кратко, пак се връщаше при нея. Боби някак си не ги разбираше тия неща и не мислеше, че би се проявил като Георги, ако си има своята Дулсинея. Вероятно заради това не се възползваше от умението му да сваля гаджета и да го запознава с тях. И понеже Георги познаваше Боби, първият не обичаше да се потретя или да му се моли.

Небето беше обладано от тъмни облаци, натежали от водните пари. Може би тази вечер щеше да вали. Боби измина петте километра пеша до кв.“Дианабад” и пристигна в девет и половина.

В богаташки обзаведената къща на Георги почти не можеше да се размине от народ. Целият район около басейна беше обсаден от полусъблечени момчета и момичета. Почти никой не познаваше. С малки изключения, но те пък се изразяваха с простичките думи “здравей, как си?” Имаше и такива, които виждаше за първи път. Явно познати на приятелите на Георги. Той си беше купонджия и не се ограничаваше само с покани за приятели. Боби се почувства малко неудобно, едва ли не се беше натресъл сам. “Спокойно, пич, поканен си, няма за какво да се притесняваш”. Всъщност не се притесняваше от купона и от хората, а от това, че може би по-близките приятели на Георги знаеха, че не е особено свободомислещ.

Боби се озърташе навсякъде в търсене на организатора и едновременно с това от време на време кимваше или казваше по едно здравей на познатите. Е, не всички му отвръщаха, но пък и не го гледаха като нежелан. Не беше чак толкова задръстен, колкото си мсилеше Боби. На повечето купони го канеха, хората си изкарваха яко, но той все някак не успяваше да се отпусне. Което е още по-лошо – той осъзнаваше, че си го прави сам, но не успяваше да отпусне душата си.

Доста народ се бе разсъблякъл по бански. Имаше една групичка момичета от едната страна на басейна, която стоеше отстрани и явно набелязваха жертвите си. Боби си знаеше, че дори да не го смятаха за толкова сериозен, пак нямаше да му обърнат внимание. Ами все пак нямаше надути перки, нито плочки на корема. Просто си беше с нормално телосложение, което никога не беше подлагано на извайване. Но плуваше добре – гръб, кроул и бътърфлай. Не практикуваше често. Даже последните две лета не беше ходил на море. Добре че имаше свестен приятел и съученик, който всяка година работеше като спасител в родния им град. Не се чуваха често с него, но винаги си правеха услуги. Сашо го бе научил да плува, а всяка година Боби му подсказваше по време на контролни и класни по математика. Възползваше се от него от първи до последния клас, но Боби не го бе търсил за повече от две-три услуги. Последната беше да му помогне да му намери работа там, където е спасител. Собственикът на района беше приятел на баща му и Сашо използва това приятелство, за да нареди Боби да продава билети за водната пързалка.

Мина покрай момичетата с желанието да се направи на непукист. Но не устоя. Момичетата бяха красавици. От оня тип, който можеше да му правят компания само в сънищата. Едно от момичетата сякаш прихвана погледа му и извърна очи към него, докато продължаваше да се смее на някаква шега. Боби извади на показ скромна усмивка и бързо прибра погледа от момичето. В такива моменти много му се искаше да не бъде такъв, какъвто е. И ако не беше, щеше да не бърза да търси Георги, а да си намери местенце някъде сред тълпата. Да обели дума-две с този или онази, да си вземе от кифличките, нарадени на шведски маси или да пийне една кола, купени от адвокатските хонорари на майка му и професорското възнаграждение на баща му, който освен че преподаваше, и практикуваше медицина в една от най-престижните български болници.

“Какво си се сгърчил, на война ли си поканен или на купон?, обади се пак душевният му приятел. Защото всички болести идват от психическата неразположеност. Ще се съсипеш, мой човек. Ти си сам. Никой няма да ти помогне, добре го знаеш. Затова бъди като тях. Твоето начинание, дето го замисляш, няма смисъл, защото е лишено от подкрепа и сигурност.”

Боби спря пред момче, което смаза гърлото с някаква течност. Едва ли беше минерална вода, нито пък тоник, защото не беше газирана. Момчето явно беше нещо като обслужващ персонал, защото стоеше пред маса и наливаше на хората алкохол и всякакви други напитки. Нямаше вид на човек, който да го превъзхожда физически или умствено, освен това със сигруност можеше да му отговори на въпроса и затова се обърна към него и попита къде може да намери Георги. Непознатият не си направи труда да го разгледа или да полюбопитства за него, само безмълвно посочи с чаша в ръка навътре към отворената подвижна стъклена врата. Боби се запъти натам и се озова в дневната. Имаше толкова много предмети и беше така луксозно обзаведена, че не му се гледаше. Беше ходил на гости у Георги, но в старата им къща, където материалнте възможности на техните си личаха, но тук обзавеждането надминаваше очакванията му. Премина през голямата стая и като се огледа в коридора, видя в дясно от него Георги. Не беше сам. По всичко изглеждаше, че това бе кухня. На една маса, отрупана с плодове,  той целуваше едно момиче с дълга до кръста черна коса. Седнало върху масата, момичето притискаше тези на Георги. Боби се приготви за завой, когато дългокосата отвори очи и го забеляза. Отлепи устни и Георги се обръна назад.

- О, приятелю, ти дойде! – радостта закръжи около лицето му, но нямаше намерение да кацне. – Радвам се.

- Извинявай, …просто …дойдох да ти кажа, че съм тук – опита да си помогне с жестове в опит да каже нещо свястно.

- Какво ще кажеш за басейна?  - Георги забрави за момичето и се обърна изцяло към Боби, но само на пръв поглед. - За първи път го пълня. Яко е, нали? – Хвана момичето за ръка и заедно се приближиха до Боби. – Запознайте се. Сара, това е Боби. Боби – Сара.                                  

 Сара се усмихна и си подаде ръка.

- Приятно ми е, Сара.                                                                              

- На мен също. – Боби пое ръката й, но бързо я отпусна и отправи поглед към Георги.                                                                                              

- Бански имаш ли?                                                                                  

 - Не знаех, че имаш басейн. 

- Е, нищо – радостта беше създала погрешно впечатление. Сега кацна на лицето и вероятно нямаше да си тръгне скоро оттам. – Може и без бански. Правят го и други хора, нали? – той погледна Сара.                    

 Сара кимна в съгласие.                                                                                   

- Измислил съм го много яко. Ще свири една неометъл група. Досега не са имали никаква извява момчетата, та малко са притеснени. К’во ще кажеш?                                       

- Че трбва да е яко, за да е готино.                                                              

- Нали? – Радостта просто вече се бе излегнала на лицето му, като безгрижен турист на плажа. – Окей, ти си сипи нещо, ние ще дойдем след малко. Очаквам и още хора. Веселбата ще бъде на шест.                           

Боби излезе от къщата и се спря на прага пред отворената плъзгаща се врата. Момчето, което го упъти, го удостои с поглед и отново се загледа нанякъде. Какъв ли беше тоя самотник? Едва ли щяха да си кажат нещо, ако Боби се залепеше за него. Направи му впечатление, че групата момичета, оглеждащи се за стръв ги нямаше. Той си потърси бутилка кока-кола. Надигна я и изпи половината. Алкохол почти не близваше. Освен биричка. Не се страхуваше от алкохола, просто не изпитваше удоволствие от него. Разбра истината, когато беше още на 17 и тогава на едно събиране погълна четири големи водки, а после тоалетната за известно време беше само негова. Беше му за първи път и знаеше, че беше прекалил и се изискваше практика, за да свикне. Но той не искаше да свиква.

Още две момичета свалиха горнището на банските си и се потопиха във водата. Въпреки ранния час, във водата вече имаше една двойка, която още малко и щяха да си направят публичен и безплатен за останалите секс.    
 - Не мога да повярвам – чу познат женски глас зад себе си. Но се обърна едва когато видя лилавия лак върху пръстите на ръката, която застана на рамото му. – Заради мен ли си дошъл или за да похапнеш нещо, което отдавна не си ял?                          

- Воайор съм, Яна. Дойдох да те наблюдавам. Не съм на диета – усмихна се с желание да покаже равнодушие към нея.                                            

- Знаеш ли значението на тази дума? – Яна отпусна врата му и застана пред него, с бутилка джин в ръка.                                       

- Не е ли странно, че вчера бях тъпо бебе, а днес разбирам всички тия неща, достъпни за възрастните като теб? – Въпреки тъй близкото присъствие на Яна и вниманието, което му оказваше тя, Боби насочи погледа си към горещата двойка в басейна.                                                    

  Яна постоя  няколко секунди като вдървена, после раздвижи устни и ги навлажни с питието.                                                                        

 - Интрено ще ми бъде да ти видя реакциите, докато ме наблюдаваш.                         
 Боби я загледа в широкия черен панталон и стисна челюсти. Не вярваше да е истина, но точно в този момент чувствата му към Яна станаха съвсем различни. За миг му се искаше да я сграбчи за гърлото и да я хвърли в басейна. Но много добре знаеше, че няма сили да го направи. Неволно погледна към басейна, където обладаната от страст двойка не се интересуваше от останалите хора във водата. Мислите му  обърнаха гръб на заядливата и горда Яна и насочиха вниманието му към разкрепостената двойка. Една сдържана усмивка поникна върху лицето му, докато я наблюдаваше. Не изпитваше и капка завист, просто им се възхищаваше до известна степен. Момичето беше притиснало момчето до стената на басейна. Ръцете й се опираха на раменете, а момчето беше опряло длани на ръба на басейна. Целуваха се вече няколко минути и Боби се питаше как ли устояват един на друг все още. Пийна от колата и едва сега усети, че Яна я нямаше до него. Но не я потърси.              

- Не дойдох да те успокоявам, но Яна не е за теб – приближи се Георги и застана до Боби. – Освен това в живота важи едно правило с твърде малко изключения. Красивите момичета винаги лапват грозниците и скапаняците. В случая, само грозниците – и му посочи в ляво от него момчето, което споделяше усмивките на Яна. Беше висок, с черти на лицето, които го състаряваха изкуствено, а физиономията му имаше животински вид.– Това копеле непрекъснато е навън,  среща се с приятели и изобщо не мисли за политиците, за проблемите на света и на живота. С една дума – бъди непукист, за да ти е леко на душата.            

- Това ли е рецептата за успешен и щастлив живот? – погледна го Боби с нотка насмешка.                                                                                            

- Може и да не е рецепта, но е много-много близо до голата истина – усмихна му се приятелски Георги.                                                      

- Абе интересно ми е като си толкова богат, защо съветваш и разговаряш с жалък нещастник като мен?                                                              

 - Защото никога няма да забравя как ми спаси парите. – Георги го тупна по рамото. - Знаеш ли, още се питам дали щях да постъпя като теб, ако местата ни бяха разменени. А оттогава минаха четири години. При това не се познавахме. А после станахме колеги.                                                

- Странно нещо е живота, нали?                                                            

 - Не знам. – Георги се загледа на някъде, без посока. – Може би това е съвсем нормално и такива случки ни карат да преосмислим живота, да променим себе си. – Погледна Боби въпросително.                         

 - Може би си прав… Много хора, които познавах, станаха малко или много по-богати и вече не съществувам за тях. Дори едно здрасти не ми казват.                                                                                      

- Знам – Георги отпи от алкохола. – А ти имаш навика да си тръгваш рано. Обещаваш ли, че ще направиш изключение тая вечер? - По думите ти разбирам, че освен парите, цениш и живота. И хората,… приятелите.                                                                                    
- Всеки иска да живее. На кой му се умира? Но не всеки го цени. За голяма част въпросът се ограничава само в желанието да бъдеш жив. Без да го заслужават повечето. – Боби вдигна вежди, явно впечатлен от разсъжденията му, които никога не би си помислял, че може да чуе от него. – И моля те, не стой на едно място. Има много свободни момичета. -  Георги погледна празната си чаша. – Ще отида да си налея. – Той тръгна към отворената врата, но след няколко крачки се спря и се обърна към Боби. – Нали не си с кола? – Боби потвърди. – Ами спри тоя кофеин, пийни нещо свястно.                                                

Боби стоеше на такова място, където се тълпяха хора от време на време. Беше на два метра от раздавача на алкохол, когото попита къде да намери Георги. Две момичета по бански си взеха по един джин с кола и с много лед. Докато момчето им сипваше, едно от тях - момичето със сините бански - хвърли един-два приятелски погледа към Боби. Той не спираше да ги наблюдава усмихнато. Сърцето му заподскача, когато момичето със сините бански тръгна към него, а не се върнаха по пътя, по който бяха дошли. Момичето пак го удостои с внимание и тъкмо щяха да се разминат с него, той придоби смелост.          

- Здравейте, момичета.                                                                                    

 - Здрасти – отвърна момичето. Приятелката й продължи.                        
- За пръв път ли сте тук?                                                                         
Приятелката й спря, когато чу това и усети, че другото момиче не продължи с нея.                                                                                              
 - Не – отвърна усмихнато. – Но за първи път се забавляваме покрай басейна. – А на теб харесва ли ти?                                                                
 - Несъмнено.                                                                                          
- После ще стане по-интересно. – Тя се обърна към приятелката си, която май бе решила да бъде зрител, и после пак погледна Боби. – Георги ли те покани?                                                                                   
 - Да. Много свясто момче.                                                                     
 - Ти оттук ли си?                                                                                               
 - Да, а вие?                                                                                                        
 - Аз съм от Варна, Ваня е оттук. Учим заедно. Ти как се казваш?             
 - Боби.                                                                                                     
 - Аз съм Ани. Много ми е приятно – тя подаде ръка към неговата.              
Две широкоплещести момчета се приближиха към момичетата и веселото изражение на Боби мигновено отлетя, за да се настани неутралното.                                                               
 - Кога ще влезем в басейна? – попита единият и погали раменете на Ани.                                                                                                      
- Ще дойдем след малко – отговори му тя, поглеждайки го през рамо.                                                      
 - Няма да ви чакаме дълго. – Момчето изгледа Боби строго и с приятеля му се отдалечиха и скочиха в басейна.                                                     
- Да тръгваме – каза Ваня, на всяка цена решена да избегне евентуалните неприятности.                
- Стой тук, програмата е много интересна – каза му Ани, все тъй добронамарена към него. – Чао засега.                                                    
Боби не каза нищо. Само се усмихна половинчато.                    
Ани и Ваня се приближиха до басейна. Момчетата опираха лакти на плочките и гледаха приятелките си.                                                        
 - Защо така грубо ми го каза? – попита  го Ани. - Ревнуваш от онова момче ли?                                                                                                   
- Може да е сипматичен, но не е пич. Много е задръстен. Не се притеснявам от него, защото нито може да те свали, нито може да ми се противопостави.                                            - Веднъж се опитал да свали едно момиче със стихотворение, но ударил на скала – добави другото момче.                                                       
 - Не се ли казваше камък? – попита на шега Ваня.                              
- Така ли? – попита Ани невярващо, а после добави замечтано. – Да имаше и на мен кой да ми чете стихове…                                                 
 Ани и Ваня влязоха в басейна, поети от здравите ръце на приятелите си.                                                                 
Приятелят на Ани вплете устни в нейните и когато се разделиха, с усмивка я попита:                                 
- Кое беше това момче?                                                      
- Непознат.                                                                                               
 Боби погледна часовника си – минаваше единайсет.                 
Басейнът беше опразнен. “Явно предстоеше кулминацията”, предположи той.   И бе прав, защото в срещуположния край на басейна, където имаше една циментена площадка три на шест метра, една група настройваше китарите си. Вокалистът пробваше микрофона си. А зад тримата барабанистът удряше по чинелите и касите. Всички носеха камуфлажни три-четвърти панталони. Гостите на купона все още вървяха към изпровизираната сцена. Боби не беше любопитен по природа и не се вълнуваше как Георги се е свързал с групата. Интересуваше го друго. Какви текстове щяха да изпеят момчетата. Беше сигурен, поне по дрехите им, че ще свирят неометъл. Е, това не го учуди. Защото пред последните десет - петнайсет години се навъдиха много групи, които изкарваха без никакви задръжки злобата и агресивността си. Беше модно. Особено силен ефект имаше върху публиката, ако се пееше за омраза, за преживени нещастия и всякакви други проблеми. Хората живееха много напрегнато и групи като тази тук им помагаше да излеят натрупаната негативна енергия.                                    
- Как сте, безгръбначни? – попита вокалът след като беше убеден, че микрофонът му е на ниво. Боби не бе успял да се наредин в първите редици, но от мястото, което бе заел, можеше да види ясно строгостта на физиономията му. – Живуркате ли? – Няколко момчета от първата редица изреваха “да”. И толкова. Или нямаше особени почитатели на тази музика сред насъбралата се публика, която да се кефи, като я обиждат, или доста от хората си живееха нормално, а не на ръба на оцеляването. – На всички вас и в чест на шибания ви живот ще посветим първата си песен. Не се надявайте на албум. Живото изпълнение е най-добрия контакт. Трудно е да се инвестира в неометъл музика, освен ако не живееш на задап от ада. Но ние ще останем верни на темите си и няма да се продаваме като чалгарите.                                            
Китарите проскърцаха. Бавно, с груб и стържещ звук. Барабаните затуптяха като разтревожено сърце. Стърженото стана по-рязко, бързо и накъсано, а вокалисът сграбчи микрофона, готов да пусне ревящия си глас.                                                                        
- Вятърът излиза и хартийките разнася. Песъчинките издига, в очите ги внася. Мухлясъли храни и сокове изпили. Говеда са нищожни, пръскащи бацили. – Вокалистът се разбесня и стисна микрофона, готов да го смачка. – Дишай радиация, къпи се в нефт – съдба на всяка нация. – Вокалистът остави микрофона и унил се заразходи напред-назад, а музиката доби минорен, но зареден с напрежение тон.                               
Явно парчето допадна на повече хора и те се раздвижиха в такст с ритъма. На припева те изпаднаха в екстаз. На Боби му беше ясно, че възбудата не издавше от текста, който на него страшно му допадна и изненада, а от музиката.                                        Вокалистът изведнъж грабна микрофона и се зае с втория куплет.           

- Потни и нищожни, гонят те печалба. А микробът множи се, заразата запалва. О, Боже мой, какво ли с мене става? Но късно е, нещастник, късно за промяна. -  А после повтори припева.                                

 Напрежението се пръсна. Откроиха се десет-петнайсет човека, които изразиха чувствата си в пого. Те се бутаха един в друг, за да си причинят болка. Какъвто и да беше текста, те едва ли щяха да се вслушат в него. Музиката беше определяща, за да ги накара да стоят на едно място и да прояват безразличие или да ги раздвижи да излеят отрицателния си потенциал. Текстът на това парче впечтли Боби. Едно, че не очакваше да чуе точно такъв, и друго – порази го с откровението на групата.                                                                                           

 Напрежението избухна в нова конвулсия, когато вокалисът направо извади микрофона от стойката и сбръчка чело,  давайки воля на гнева си.                                           

- О, Боже, какво направи? О, Боже мой, пощада няма. Небето се срива, водата ни залива. Земята се пропуква и в нея ни затрупва. Няма милост, няма пощада – това е наш’та адска клада.                                       

 Боби не можеше да повярва, че слуша подобно нещо. Не вярваше, че една такава група може толкова остро да се вълнува от моралния и социалния упадък на обществото и на хората по света. Все още  не бе слушал текст с такова съдържание. Обикновено се пееше за някакви вътрешни терзания на лиричния герой, за омразата, която изпитва към някои хора.                                                           

Една голяма част от публиката излизаше от контрол. Бутаха се и се отблъскваха с ръце. Контролът се изгуби и от пръстите на музикантите. Звуците се изкривиха и прераснаха в какафония. След няколко секунди се върнаха в минорния ритъм, изпълнен с очакващо се напрежение. Което обаче не последва, защото изпълнението свърши.           

 В блъскащите се, Боби видя Яна. Леко се усмихна. Признаваше пред себе си, че тая вечер някак изпита известна доза безразличие към нея. Особено когато видя да се целува с някакъв. Точно сега обаче това безразличие изглежда се стопяваше. Не му се искаше някой да я нарани. Изпита моментна нужда да я измъкне оттам. Но веднага се отказа, защото на нея това й харесваше. А и ако се опиташе да я спре, със сигурност тя щеше да го намрази още повече. Понякога в разговорите им тя му се струваше арогантна. Но никога не я бе виждал или не си я бе представял, че може да вземе участие в един такъв танц. Не беше му минавала през главата мисълта, че е способна на такова поведение. За пореден път осъзна, че са твърде различни. Струваше му се глупава сентенцията, че противоположностите се привличат. Не можеше да си обясни защо изпитваше чувства към нея, след като са толкова различни. След като дори тя не му бе симпатична с думите и поведението й в доста от случаите. Но едно такова противоречие възбуди вдъхновението му и усети, че ще излее душата си на белия лист още тази вечер. Познаваха се от две години и едва сега той щеше да напише за първи път нещо за нея.                                              

Заваля дъжд. Голяма част от публиката, обладана от екзалтираното си състояние, не чу тихите гръмотевици, нито пък обърна внимание на светкавиците. Всъщност и Боби не бе видял и чул нищо. Дъждът заваля тихо и той реши да си ходи. Въпреки че неометъл групата го впечатли, купонът едва ли щеше да продължи повече от пет минути. Докато вървеше по пътя към вратата, видя Георги. Каза му, че си тръгва и си пожелаха да се видят в София или в Пловдив през ваканцията.                                                                                                     

 Боби бръкна в страничния джоб на късите си дънки и извади някаква банкнота. Набра мобилен номер на такси и затвори. Остана в очакване да му звъннат. Преди този телефон имаше стар, купен втора ръка от морето в края на работния му период. А сега си беше купил нов и вече го бе изплатил. И то за да поддържа връзка с майка си. Баща му не знаеше за начина, по който общуваха. Не че щеше да му забрани, но и двамата прецениха, че е по-добре да не му казват. Щеше да сметне, че парите, с които е купен телефона, не са спечелени от сина му, а са на майка му. Нямаше нужда от излишни неприятности. Едва ли би си купил телефон, ако нещата в тяхното семейство не стояха по този начин. И винаги беше с ваучери. Телефонът му звънна и той вдигна. Съобщи на диспечерката адреса. Таксито щяло да дойде до две-три минути. Дъждът се усили и Боби изтича до навеса на спирката от другата страна на улицата.

Прибра се в стаята на обещежитието и свали блузата. Смени я със суха и изсуши с кърпа косата си.                                                          

 Вдъхновението не се беше удавило някъде по мокрия път и Боби седна на леглото с лист и химикалка и написа:                                               
"Бавно растеше красотата.                                                                     
Много трудно и почти без кураж.                                                          
Времето течеше като слаба река.                                                          
 Прочете го само веднъж, но то беше достатъчно, за да възбуди вдъхновението му и да продължи с новата си творба.                                             
“Появиха се листа – някакви надежди…    
 имаше по тях петна…                                                                              
Не беше писал от близо половин година. Тогава беше изпаднал в ония периоди, когато нищо не му се правеше и нищо не го интересуваше. Затваряше се в себе си и се чувстваше ненужен. В София трудно усещаше липсата на семейство, защото съквратирантите му баха много свестни хора. Разбираха се много добре по между си. Тези периоди не бяха свързани с разделените му родители, а с Яна. Хапваше, но не беше гладен и не изпитваше наслада от храната. Гледаше телевизия, но нищо не виждаше и не разбираше. Съкваритирантите му ходеха на гости, по купони, излизаха навън, Боби искаше да остане сам. Нямаше енергия и воля да се весели. Когато написа тези редове, той се удиви. Не  само че не бе писал отдавна, но и не бе писал подобно нещо.                                                                     
 Стеблото набъбваше…                                                                                    
 и изтъняваше.                                                                                          
 Някой наблюдаваше.                                                                                 
Радост                                                                                                     
 и тъга.                                                                                                      
 Времето течеше като пресъхваща река.                                                              
Израснаха цветчета -                                                                               
розови и меки.                                                                                              
 Накой видя петната.                                                                                 
 Радостта завинаги изчезна.                                                                     
Огледа красотата           
 в тъмните петна,
  по листата и стеблото.                                                                                              
ВРЕМЕТО ПРЕСЪХНА.                                                                         
Погледна през мокрия прозорец в тъмното. Едрите дъждовни капки удряха по ламарината на прозореца. Звукът не го дразнеше, просто искаше да си представи финалния образ.                                           
 Петната почерниха стеблото                                                                          
и накъсаха цветчетата на красотата.”                                                     
Беше убеден, че това е краят.  А след този край наближи краят на вечерта. Когато не за първи път щеше да си легне сам.                                                                                    
 Почти всяка вечер заспиваше едва когато мозъкът му претърпеше крайно изтощение. Минаваха два-три часа преди да потъне в завивките на съня. Въпреки че беше на 24 и бяха минали 3 години от развода на родителите му, той още не можеше да понесе тази раздяла. Обичаше ги и двамата. Обичаше ги еднакво дори. Въпреки всичко. Но всеки път, когато се прибереше в Пловдив, душата му се разтреперваше от студ. Искаше да получи обичта и на двамата. Не се съмняваше, че майка му го обича, все пак тя знаеше кога синът й се прибира и винаги му се обаждаше. Искаше да разговаря и с баща си. Можеше да е само за десет минути, но да си проличи, че той държи на него. Все намираше нещо, с което да се заяде. Сега когато си лежеше, си спомняше един от последните им разговори. Баща му се беше върнал леко пиян няколко часа след работа и  прояви бащинската си “загриженост”, че не си е оправил леглото цял ден, а до късно седи и зяпа “Дискавъри”.  В същата късна вечер Боби гледаше за урагана “Тайкъс”. Но не успя да го изгледа докрай, защото баща му го изгони от хола да си ляга. В такива моменти го ненавиждаше. Не можеше да му прави подобни забележки, първо, защото вече не е малък, второ, защото го няма по цяла вечер, а понякога изкарваше нощите другаде – неизвестно къде, и най-малко имаше основание да се държи така с него. Но в дните, прекарвани в София, той усещаше най-силно липсата на близък човек. От три години нямаше и приятелка. Над гадния факт се замисли едва сега, след толкова вечери, предшествани от носталгични мисли. И Яна отново заплува в спомените му. Но не искаше дя си я спомня. Не искаше да я вижда дори, поне за известно време. Присъствието й от последния ден още повече го вбесяваше, като си спомнеше за нея. И друг път му се случваше да изпитва подобно нежелание. Така поне времето, през което не му се пречкаше пред очите, изграждаше някакъв защитен механизъм срещу душевните му проблеми.                                        

Изпитите бяха свършили. За втори път успряваше да ги вземе всичките, без да му остане някой за поправка. Нямаше идея какво ще прави това лято. Два месеца си беше дълъг срок, особено ако си сам и никой не те разбира и не е адекватен за проблемите, които те вълнуват. Вероятно щеше да звънне на Сашо и пак да го помоли за някаква работа. А това беше чудесен начин да го доближи до хората. И до природата, която обожаваше.                                                                                   

Навън дъждът продължаваше да вали. А по звука се разбираше, че се е усилил.                                                                                                        

З.                                                                                                     

В самото начало на деветдесетте години климатът на Земята рязко се промени. Ветровете зачестиха, а слънчевите дни станаха непоносимо горещи. Постепенно започнаха да се открояват два сезона – лято и зима. Увеличиха се и продължаваха да валят съобщения за измръзнали хора, отписани от живота и за починали от неимоверно високите температури. В северните страни се отчитаха рекордни градуси над нулата, а в страните от южната част на Европа термометрите отчитаха отдавна забравени минусови температури. Не бяха редки и наблюденията, когато градусите се променяха няколко пъти за един ден или за една нощ. С планетата ставаше нещо. Някакви промени в атмосферата, които предизвикваха аномалии в сезоните. И не само в Европа. Изключение на правеше нито един район на синьо-зеления ни дом. Но не можеше да се каже, че това бе само аномалия. Имаше и нещо по-лошо. Тези резки колебания в температурите, съчетани с мизерията и бедността, с липсата на хигиенни условия, с боклуците, които навлизат в реки и морета, доведоха холерата по западното крайбрежие на Южна Америка.                                                   

И.

НЯКЪДЕ В БОЛИВИЯ, ЮЖНА АМЕРИКА                                       

 По обед слънцето над Боливия навлизаше в апогея си и пускаше най-дългите си лъчи да нагреят повърхността на Земята.                          

Реката, която минаваше покрай бедното село, беше разхладителен рай за тичащите към нея момченца. Но замърсен рай, защото контролът не само върху екологията, но и върху живота тук беше непознат. Малките момчета бяха съвсем голи, ако не се брояха замърсените подобия на гащи. Потомците на древните инки се бяха отдалечили на около километър от селището си със сламени къщурки, макар че майките им не разрешаваха да ходят до реката. В такова време тя се оказваше по-силна от родителската забрана. Обикновено си изяждаха боя, но нито мръсотията, нито шамарите можеха да ги отделят от водното блаженство. Децата захвърлиха пръчките си при доближаването й. На лицата им като запазена марка, напук на бедността, сияеше радостта им. Потопиха се до колената и без страх започнаха да се пръскат, да се смеят и гонят.                                                         

Преди няколко години местните хора от околността намерили умряла лама, която се била разложила. Хората, открили животното, се разхлаждали, но на другия ден не посмели да се върнат там. Двама от тях умрели. Сега реката носеше и други зарази. Безразсъдството и нехайството ги  караше да изхвърлят боклука си в близост до реката, почти до брега й, но властите меко казано не обръщаха внимание на проблема. И не за друго, а защото градската управа не събираше боклука от това село, за да го изхвърли на бунището. Но дори и бунищата в градовете на тези бедни държави не бяха достатъчно отдалечени от хората. И всички зеленчукови отпадъци, отпадъци от преработката на месо и много други замърсяваха водите, които набраздяваха целия континент. Съвсем безгрижно и именно затова съзнателно, населението отравяше кръвта на териториите, на които живееха. Правителствата на Боливия, Перу, Чили, Еквадор, Аржентина и Бразилия уж изготвяха програми, според които драстично щяло да намалее екологичното бедствие. Тук-там се правеше по нещо колкото да се хвърли прах в очите, но истината беше, че нищо съществено нямаше налице.                                                                             

Улисани в играта на стрелци с пистолети, децата се отдалечаваха и наближаваха откритото бунище, нападнато от насекоми и мършави кучета. Една малка част от струпаната грамада лежеше върху ивицата, деляща водата от боклука. Точно там се валяха черупки от яйца, остатъци от храни и всякакви други отпадъци.                                             

 Едно от момчетата беше “простреляно” и то падна, потапяйки тялото си във водата. След секунди се изправи, а една черупка стоеше на главата му. Приятелчетата почнаха да му се смеят. Той разбра причината и я махна погнусен. Някой отново го застреля, но момчето не падна.                                                                                                      

 - Умирай! Улучих те.                                                                   

Момчето стоеше вцепенено, с очи вперени във водата, явно за първи път виждаше такава гледка.                                                                   

 - Умирай! – повтори другото момче и отново “стреля”.             

- Долу има умряло куче. – Едва когато го изрече, се стресна и побягна да излезе на сушата.                                                 

“Стрелецът” се приближи до мястото, потопи главата си  и когато се изправи, също побягна към останалите, които го чакаха на песъчливата земя.                                       

- Заклещено е между два камъка.                                                 

 Усмивките и радостта им сигурно скоро нямаше да се появят, а краката им - да стъпят повече тук. Секунди по-късно, като по подаден знак, момчетата се разбяхага.                                                                    

Изминаха няколко метра на тичане като си мислеха, че така ще избягат от смъртта. Като поспряха за момент, уморени, едното се обърна към другите.                                                                                          

 - Ще кажем, че сме били до скалата. – Погледна все още мокрите им тела. – Да отидем там на слънце да изсъхнем.                                

Вечерта се разположи над селцето и подкани хората да си лягат. Всички се прибираха в колибите си и прекарваха нощта върху черги и платнища. Много често слизаха до града и знаеха как тамошните хора живеят, но това не ги удовлетворяваше. Предпочитаха си нецивилизования, но спокоен живот. Преди време тук идваха хора от Европа да им предлагат легла и други битови удобства, но тези съвременни инки не можеха да изкарат и минута върху приспособлението за спане. Същото се случи и с племената, намиращи се в още по-затънтените и високи крайща на тези провинции. Живееха бедно и неуко, според представите на цивилизованите, но селяните не мислеха така. Те си имат други знания, които не разпространяват на различните от тях, защото се страхуваха да не им ги откраднат. Освен това знаеха от предците си, че това са неща, които никой чужденец не трябва да научава, за да не се прекъсне връзката с миналото им. Далеч от градската истерия и хапчета, тези хора живееха с много по-малко проблеми и се лекуваха с билки. Но те не винаги успяваха да помогнат, особено на някой много тежко болен. Шаманите от някое племе биха били полезни. Въпреки че селяните имаха сходен начин на живот с тези от племената, те не влизаха в контакт с тях, а това можеше да им е от полза. Причината не беше в това, че не искаха. Независимо че не населяваха някои затънтени и отдалечени от по-голямата суша островчета, тези племена не се различаваха от другите. Те също не желаеха чужденци да влизат в териториите им и да ги оскверняват. Не навсякъде племената са открити за други хора. Вече се срещат много такива. Но за тези пускането на непознати означаваше обричане на гибел.                                                                                           

 Малката селска махала беше на крак, въпреки че слънцето отдавна се беше скрило зад хоризонта. Майката на момчето, което беше видяло умрялото куче в реката, обикаляше къщурките и търсеше помощ. Но хората ставаха, разбудени от разтревожената жена и не помагаха. Страхът обземаше душата й с всеки събуден човек. Тревогата и безпомощността й тресяха тялото, а главата й щеше да се пръсне от внезапно появилата се остра болка. Каквато не беше изпитвала никога преди. Две баби бяха взели момчето й в свои ръце и му помагаха да пие чай. Слагаха му компреси от направените билки, но температурата от трескавото му лице не падаше. Тялото му беше набраздено от много пъпки. Те бяха избили за отрицателно време. Влажните му очи горяха и натежаваха. Животът си отиваше.                       

 Един час по-късно майката грабна детето си и се затича към града. Опряло глава върху рамото й, то се тресеше не само от подтичването, но и от вероятната инфекция. Задъхвайки се, на няколко пъти тя се опитваше да му казва да не заспива. Не знаеше дали сънят щеше да ускори смъртта му, но настояваше на това.                                

 В далечината се виждаха светлините на града. Изглеждаха леко размазани заради насълзените й очи. Съзнанието й не спираше да я укорява защо се е забавила толкова дълго, а в душата си тя потискаше оправданието, че не е знаела какво се случва. Защото пред несигурната съдба на сина й, това изглеждаше глупаво и безсмислено.                            Тежестта на детето й и дългия път уморяваха краката й, а тя с поглед се опитваше да придърпа града по-близо до себе си. Въпреки че го наближаваше, той й изглеждаше все по-отдалечаващ се и сякаш бързината й не беше бързина, а обикновено ходене. Чувстваше, че ще падне всеки момент, но притиснатите в нея гърди на сина й позволяваха да усети учестените удари на сърцето му и това я караше да продължава да върви.                                                                                   

 Излязоха на оживената магистрала. Майката заставаше няколко пъти до платното и махаше към автомобилите, но никой не спираше. С последни сили се добра до улиците на града като пресичаше съвсем рисковано, без да се оглежда и без да чува клаксоните на вбесените шофьори. Тя тичаше по тротоара и се молеше на оределите вече хора по тротоарите. Зовът й оставаше глас в пустиня. Наближаваше нощен бар и пред него се бяха скупчили много хора. Мислеше си, че някои от тези пушещи и надигащи бутилки мъже, ще се смили над нея и ще й помогне.                                                                                                  

- Ей, Карлос, виж я тая – забеляза й един от тълпата и я посочи на своя приятел. – От кого ли бяга?                                                                 

- Ти как мислиш, Мигел? От мъжа й. Сигурно я спуква от бой – отвърна той и младите мъже се засмяха.                                       

 Мигел подхвърли няколко мръсни думи към жената и препречи пътя й.                                                                                                     

- Накъде, синьора? Много си се разбързала.                             

- Махни се, остави ме. –Тя се обърна към другите с почти плачещо лице. – Моля ви, някой да ми помогне.                                        

 - О, твоя мъж е истинска гадина и всяка вечер те бие, знам. Ела с мен, ще си прекараме чудесно.                                                          

 - Ей,Мигел, остави я! – каза в неочакван пристъп на съзнание Карлос и застана помежду им.                                                                        

 - Моля ви, синьор, помогнете ми…Искам някой да ме закара до болницата.                                                                                                        

 Карлос не я удостои с нищо повече освен с един безизразен поглед. Ясно й беше, че и тук никой нямаше да й предложи подкрепа и отново забърза. Но само след няколко крачки забави темпото.                       

 Пресече още една улица, а пряката в дясно от нея се оказа булевард, който за нейн късмет се осветяваше от големите надписи на близката болница. Нямаше време, а и не смееше да погледне сина си.   Обладана от вълнение, тя не се огледа за идващи коли и една червена кола заби спирачки точно пред нея. Стресната, тя залитна назад, но успя да се задържи и не падна. Шофьорът каза нещо възбудено, но тя не разбра наруга ли я или я попита дали е добре. За нея не съществуваше в тоя момент нищо друго освен болницата.         

Стъпи на тротоара и когато стигна до вратите на болницата, тя падна в ръцете на един излизащ от там доктор. Той я изправи и като я прегърна през кръста, влезе обратно в сградата и извика един от колегите, който се движеше в коридора. Колегата му взе детето и забеляза големите петна по ръцете и пъпките по лицето.                                

- Ще го отведа в инфекциозното. – Той сложи маската си на лицето и от регистратурата взе едно бяло платно като чаршаф, с което уви момчето. – Повикай доктор Родригес – викна на дежурната сестра.    - Добре ли сте, синьора? – попитя я докторът, като сложи внимателно майката да седне на пейката в чакалнята.                                       

 Жената кимна.                                                                               

 - Само съм малко уморена…                                                                 

 - Уморена?                                                                                       

 - Не съм от града…,дойдох пеша дотук.                                              

 Докторът погледна към ръцете и краката й, защото на лицето не откри нито петна, нито пъпки. И като видя, че кожата й е чиста, попита:                

 - Детето ваше ли е?                                                                        

 - Да.                                                                                                

 -  Ще ни кажете ли какво се случи?                                             

 Цялата беше плувнала в пот. Учестеният й дъх затрудняваше говоренето и дишането й. Но това едва ли беше причината да не каже какво се е случило. Тя самата не знаеше как бързо се разви всичко това.             

Малко по-късно, докторът, който взе детето й, се появи пред нея и й съобщи, че то ще остане на лечение в болницата. Успокои я, че не е нищо страшно, като скри истината, че рожбата й е заразена от холера и й каза, че това са обриви, които ще преминат с лекарства. Тя затвори очи за момент. Докторът каза на колегата му, че е добре да отведат и жената за бързи изследвания.                                                                               

  Когато установиха, че майката е имала късмет и не е успяла да се зарази, двамата доктори хвърлиха по една майна на управниците, които бяха виновни за плъзналата епидемия.                                                                                                                                                                                   

Й.     

СОФИЯ, БЪЛГАРИЯ                                                                             

 Чудеше се дали да остане в София да си потърси някъде работа за през лятото. Всъщност идеята не му се струваше толкова странна. Вкъщи нямаше какво да прави, освен да търпи баща си. Но не беше задължително, още повече ако си намери работа там. Колебанието му не трая дълго. Приготви си багажа в един сак и в раничка, сложи си дискмена на кръста и отиде на автогарата пред Новотела още същия следобед. Последното му прибиране в Пловдив беше преди два месеца. Предполагаше, че лятото ще прекара там и затова не беше взел много неща, освен малко по-леки дрехи. Парите наистина привършваха и сега в джоба си имаше 30 лева. Добре че беше майка му. Баща му изобщо не се сещаше. Но това да беше проблема. Когато някога, макар и рядко, Боби му звъннеше, вероятността да го улучи в къщи, се равняваше на спечелен резултат от Еврофутбол. За последните девет месеца в София бяха си говорили един път. И по гласа, той позна, че баща му не се радваше особено да го чуе. Чудеше се в такива моменти какво го кара да се държи със собствения си син  по тоя кретенски начин. Не беше го напуснал след развода. Нито живееше при майка му. Нито го правеше луд, както повечето синове. То никой човек на тая планета не е лишен от проблеми. Но той си имаше любовница, която потушаваше парата в душата…и в тялото му. Дори да не ги беше хванал преди година, когато неочаквано се бе прибрал от София, Боби можеше да се досети за това. Не можеше да си обясни. Ако някой  някого трябваше да мрази, по-скоро те биха си сменили местата. А Боби не го мразеше. Е, не го и обичаше. Просто имаше нужда от него като баща и син да седнат и да си поговорят. За каквото и да било.                                                                 

Всички тия неща се завъртяха в главата му -  не за първи път - докато чакаше да потегли автобусът. Имаше още половин час. Беше прибрал сака в багажното отделение.  Остави раницата на седалката и излезе да се поразсее. Слезе в подлеза да поразгледа какво предлагат насам-натам по магазините. Отдавна не беше купувал музика и влезе в един от тях да провери какво може да си вземе.        

 За музика не пестеше пари. Дори да разполагаше с много по-малко от сега. Освен това искаше да запуши с нещо нападналите го мисли.                                            

Харесваше истинския неподправен рок или хеви метъл. Не му звучеше добре когато жиците бяха смсени с електроника. Можеше да има две-три неща, които да му направят някакво впечатление и толкоз. След като разгледа chill out секцията, прецени че няма да му се отрази добре тази спокойна музика докато пътува. Щеше да го натъжи и да го върне отново към миналото. Докато преглеждаше заглавията, му мина мисълта, че ако не беше купил билет, щеше да се върне в Студентския град. Все някаква работа можеше да си намери. Пък и общежитията нямаше да са толкова скъпи през лятото. В същото време обаче не беше толкова убеден, че може да го направи. Можеше да се види със Сашо, с майка му…и с баща му. Една леко подигравателна усмивка озари лицето му за секунда при тази мисъл и той се разкара незабавно от този стелаж. Запъти се директно към мястото за рок и хеви метъл музика. На пръв поглед в очите му се забиха много групи и изпълнители. Хареса му големия избор на дискове дори в магазин като този в подлеза. Не след дълго видя някакъв сборен диск на Stratovarius. И беше съвсем нов. Раздели се с почти половината пари, но душата му се радваше. Веднага го пъхна в дискмена, а другия диск прибра в кутията от новия. В тая безценна за него колекция имаше и няколко парчета от албума “Infinity”, който много харесваше.                       Оставаха му още петнайсет минути до тръгване. Но сега вече времето нямаше никакво значение за него. Увеличи звука до средно ниво и затвори очи. Божествена музика!    

                                                         

К.     

Когато се прибра вкъщи, баща му го нямаше. Още не се бе прибрал от работа. Чудеше се дали да звънне на майка му на мобилния й телефон. Искаше да я чуе, но не знаеше как ще реагира баща му на това. Още не дошъл и започна веднага да харчи парите му. В телефона си той имаше по-малко дори за да изпрати едно съобщение.

Остави багажа в стаята си. Не беше влизано, откакто я беше напуснал за последно. Нещата си бяха на мястото, имаше много събран прах. Имаше нужда от чистене, което щеше да отложи за по-късно. Влезе в кухнята, отвори храдилника. Рафтовете бяха почти празни.  С малкото останали пари купи краставици, домати, картофи и две бири.

Два часа по-късно, когато баща му се прибра, Боби бе изчистил стаята си и, сварил картофи и направил салата. Докато баща му събуваше обувките си, Боби простираше хавлията на терасата. Срещнаха се в кухнята.                                                                               

 Радостта, че вижда сина си, боязливо очерта всяка част от лицето му и се стопи внезапно, както се появи.                                                              

- Здравей… - усмихна се Боби.                                                              

- Здрасти. Свърши ли сесията?                                                             

- Свърши. Само един изпит не успях да взема. Отложих го за есента.                                                                                                               

 Боби усети някаква вълна на спокойствие да преминава през тялото му. Отдавна не бе чувал баща му да говори с такъв топъл и лишен от сприхавост глас. Последният път отношенията им не се бяха променили и той не разбираше на какво се дължи този обрат. Беше сигурен, че това не е някакво моментно изживяване, защото както го посрещаше, така и го изпращаше.                                                                          

 - Е, никой не е перфектен. – Баща му седна на един от столовете в кухнята и погледна Боби. – Макар че понякога…това ти се отдава. – Усмивката остана за по-дълго на лицето му.                                                

 Боби също седна.                                                                                             

 - Никой цивилизован човек не е перфектен – отвърна му и той с усмивка. – Но важното е да се стремим към това.                                       

 - Не се съмнявах, че ще пак ще измислиш нещо такова.                      

 - Направих салата, сварих картофи… И бира съм взел. Да се чукнем.                          

 Радостта този път беше по-смела.                                                                  

- Ами да празнуваме.                                                                              

Малко по-късно те вече си говореха като приятели, които не са се виждали отдавна. Боби не помнеше някога да се е чувствал толкова щастлив. Оказава се, че вече месец не се вижда с любовницата си. Сподели му, че иска да се съберат отново с майка му, но според него му липсва смелост. Боби реши да я покани. Майка му обаче категорично отказа. Но прие една среща със сина си. Каза й за всичко, което са си говорили с баща му, освен това, че иска да се съберат. Не беше склонна, но прие поканата за вечерта на другия ден.     Видяха се тримата, поговориха си, но майка му каза, че не може да се върне и да живее с него отново. Все още не можеше да се върне заради обидата. Макар че той много желаеше това и той е прекъснал връзката с любовницата, жена му не можеше да му отговори положително.                      

През тоя ден слънцето напече още преди обед, но много скоро натежали дъждовни облаци покриха небето. Те явно нямаха намерение да се махат. Въпреки че през последните няколко часа бе излязъл и вятър, това не можеше да повиляе на облаците.                                                 

Л.     

Дъждът валя почти през целия изминал ден. А на другия слънцето отново напече земята. Температурата стигна 30 градуса.

Майка му беше дала 50 лева, а когато тя си тръгна получи още толкова и от баща му. На щастливото изражение по лицето на Боби, той отговори, че са го повишили в службата. Каза му, че има намерение да купи кола на изплащане. Попита го дали има предпочитание за марка, модел и цвят, но  Боби отвърна, че няма претенции, стига да не е нещо прекалено тузарско. За предпочитане нещо европейско.

Докато си говореха за коли, gsm-ът на Боби иззвъня. Търсеше го Сашо.

- Как си, пич?

- Почивам си, а ти?

- Обаждам ти се от Варна. Говорих с един приятел на баща ми, знаеш го, да те вземе пак на работа като спасител. Навит ли си?      
           - Повече от навит. Ей, много се радвам.         


ШЕСТИ ОТКЪС

След проверката военните излязоха, за щастие, сами. Добраха се с трудност до БТР-ите и се качиха в тях. Въпреки силният звук от дъжда и удрянето на градушките, които вече намаляваха, по асфалта, звукът от машините бе по-мощен. Те изреваха и потеглиха надолу по улицата. В същия момент, докато още не бяха напуснали мястото, единствената малка кола, паркирана пред една от къщите се премести с няколко сантиметра и се спря в едно дебело дърво.

Вилите в зоната бяха отдалечени на десетина метра една от друга и вече се виждаха. Въпреки че още нямаше четири часа, времето така се бе смръщило, че сякаш вечерните новини бяха свършили. Управата се бе погрижила  за осветлението в една такава част на денонощието. Бяха дървени стълбове, към които имаше прикачени лампи. Но още първия от тях лежеше на земята. Те не бяха особено дебели, но никой нямаше да бъде застрахован, ако за целта бяха отрязали по-внушителни. Това вече не беше просто валене на дъжд, примесен с градушка. Градушката напълно основателно можеше да се нарече град, дъждът, който валеше напречно, – потоп. А времето не просто лошо и дъждовно, а същинска буря. Вятърът, който се бе появил и усилил през последните петнайсетина минути, бе увеличил скоростта. Благодарение на него, бурята можеше да премине, но изглежда това нямаше да стане скоро. Пожарът явно беше по-нагоре, защото пожарната вече не се виждаше, чуваше се само страшният й вой.

Радиостанцията в джиповете пращяха в опит да информират за пристигането на камиони и микробуси, които да извозят евакуираните граждани. Въпреки силното пращане и откъслечните думи, екипите разбираха съобщението.

Един от джиповете спря и от него слязоха по най-бързия начин екипирани в дъждобрани и раници-аптечки десетина доброволци. Те    буквално изкочиха от джипа, самият шофьор не направи изключение. Разпръснаха се в първите десетина къщи. Понеже местността беше засадена с много дървета, в разцвета на живота си, те допълнително правеха наоколо всичко да изглежда по-мрачно, отколкото можеше да направи бурята. Всички бяха снабдени и с фенерчета, които включиха. Обилният и бурен дъжд правеше всичко възможно обаче светлината от мощните фенери да не достига на повече от петдесетина сантиметра от носачите им.

Ясен и Боби влязоха съответно в третата и четвъртата къща.

Ясен отвори вратата на вилата и светлината пропълзя с цялата си мощ в коридора. Във всяка от къщите в околността имаше по три стаи с обща тоалетна и баня. Такива вили можеха да си позволят само по-заможните, защото всички останали бяха с по една стая с тоалетна и баня. Имаше по две врати от двете страни на коридора. Обстановката беше напрагнала всички мускули и изострила всички сетива у Ясен и той не можеше да се впусне в разсъждения защо никой не излиза или вика за помощ. Просто трябваше да се действа. Не че беше задължително; хората вътре може да се изплашени и да не смеят да напускат помещенията. Или пък да ги нямаше в този момент. А това ги правеше късметлии. В известен смисъл.

Той отвори първата врата в ляво и огледа стаята. Беше кухня – освен масата до прозореца от другата страна на стаята, лъчът светлина освети мивка и готварска печка. Такива големи неща можеше да забележи, макар и не съвсем ясно, и без фенера. Въпреки че нищо не беше паднало или разрушено, се създаваше призрачно усещане – празнота, която плашеше.  Ясен разходи светлината по всички стени и кътчета на кухнята по възможно най-добрия начин – бързо, но все пак щателно, и оставяйки вратата отворена, влезе в съседната стая. Тя също изглеждаше лишена от живо присъствие. Имаше две легла, одеялото на едно от които бе раздърпано, сякаш някой е скачал или си е играл на него. Може би наистина туристите бяха опразнили къщата и кой знае къде се намираха сега, освен ако са извадили късмет и са в някоя солидна сграда. Една светкавица проблесна на прозореца и секунди по-късно ръката на Ясен, която държеше фенера, трепна от страшния гръм. Готов да излезе и да огледа последната стая, той се спря. Светлината от фенера го накара да се наведе под първото, по-близко легло, и когато се направи, Ясен видя едно малко момче, легнало по корем. Очите му примигнаха и се притвориха. Той отмести фенера да не го заслепява и спокойно му заговори:

- Ей, приятел, не се бой! Ела, ще те отведа оттук.

Само че приятелят беше доста уплашен и дори не помръдна от сигурното за него убежище.

- Сам ли си тук? Къде са вашите? Излез, не се страхувай. Дошли сме с коли да ви отведем на безопасно място. Приятелите ми са в другите къщи и помагат на всички като теб да се махнем оттук.

Момченцето явно прие по-добре тези думи и се раздвижи. Излезе изпод леглото и се нахвърли в прегръдките на спасителя си. То не беше по-голямо от седем години. Ясен го прегърна със свободната ръка и се изправи.

- Има ли… - опита се да го попита той, но момченцето така и не успя да го изчака. Появата на друг човек, който бе тук да го спаси от гръмотевиците и силните удари на парчетата лед по прозореца, предизвика неистов плач, придружен с хълцания.

- Спокойно, спокойно. Няма от какво да се страхуваш вече. – Вероятно той беше оставено само тук, но все пак не можеше да бъде сигурен и загрижен за някой друг, добави: - Има ли някой друг тук, който трябва да спасим? Твое братче или сестриче?

Не можеше да му отговори, но явно чул въпросите, въпреки стресът, който го владееше, успя само да кимне отрицателно.

Ясен искаше да му повярва, но беше длъжен да провери всяко кътче на къщата. Едва ли би забравило за братче или сестриче, пък и едва ли биха разделени в различни помещения, но после Ясен щеше да го гони съвестта, че не е свършил работата си докрай.  Напусна стаята и тръгна към третата. 

- Нямам брат … – изхълцвайки два пъти, довърши - … нито сестра.                             

 Нова светкавица се появи от небето и Ясен успя да я забележи с периферното си зрение през отворената входна врата.

Ясен погледна изплашеното му лице, плуващо в сълзи, и напусна къщата с бяг.     

Отвън ги посрещна нова гръмотевица, която разтърси квартала както никога досега. Въпреки че не му личеше, Ясен бе изпълнен със страх и всичко заобикалящо го в този момент можеше да му изглежда доста преувеличено.

Петдесетте метра до спрелия микробус измина на бегом. В него имаше няколко души, които бяха евакуирани явно от първите две къщи. Шофьорът също го нямаше, по всяка вероятност и той се беше включил в спасяването. Вратата на микробуса беше оставена отключена и всеки, който спаси някого, направо се качва в него. Ясен сложи момченцето на една от седалките и едва тогава огледа хората вътре. Нямаше никой от доброволците. Въпреки че бяха достатъчно хора за къщите наоколо, по всяка вероятност те се бяха върнали да помагат на другите. Така бяха инструктирани.

 - Стой тук! Ще трябва да помогна на други!                                       

Но за момченцето това не беше от значение, защото не искаше да се разделя със своя спасител и при думите му веднага протегна ръце и го сграбчи на дъждобрана.                                                                     

 - Няма страшно тук. Виж… - и посочи другите хора, но то не искаше нито да чуе, нито да види.                                                                   

Едва сега, в спасителния микробус, съзнанието му го освободи от притисналия го страх и Ясен предположи, че в този момент за момченцето той му беше майка и баща. Не можеше да се разпростира в мисли за предполагаемо местоположение на родителите му, но уплашеният вид на детето отразяваше Ясен като негов поне временен заместник и връзка с майка му и баща му. Напрегнатостта отново го скова и той погледна хората в автобуса. За съвет и дума не можеше да става, по-скоро за разбиране на реакцията им. А те само мълчаха. За някакви една-две секунди той ги виждаше като препарирани човешки фигури и това го уплаши още повече. Но кошмарът свърши, когато една от жените стана и се приближи до момченцето.                                             

 - Ела при мен, лельо. Заедно ще намерим мама и тате.                              

 - Нееееее… – упорито отказа то да приеме всеки друг човек, та било и жена, освен спасителя си, и пак протегна ръце към него.                            

Жената се опита да го вземе, но то запищя и силният му рев можеше излишно да напрегне и без това стресиращата атмосфера. Затова Ясен го взе на ръце и седна в автобуса. Сложи го седнал на скута си. Започна да се успокоява, макар че продължаваше да плаче и да вика майка си и баща си. Ясен искаше то да се успокои по-скоро, а в същото време се притесняваше от хората, че като доброволец трябваше да е там отвън и да помага.        

Дори и за такива животоспасяващи операции отново не достигаха всички необходими средства. Не винаги, но често, късметът, особено в подобни ситуации спохождаше по-заможните хора. Един от най-известните примери за това е потъването на “Титаник”. Предимство при спасяването на пътниците и достъп до лодките са имали хората от по-висшето общество, тези, които са били в първа класа. В този квартал, в който можеха да си позволят да отседнат по-богати хора, бяха изпратили хора, всички до един екипирани от А до Я. Да , вярно е, че парите не стигат за отлично, за перфектно и пълно оборудване за всеки доброволец пък и обективно погледнато, доброволците са хора, чиито брой абсолютно никой не може да предвиди. С една дума, не може да се се каже, че богатите са привилегировани. Обаче…обаче ,все пак, изпратените тук хора, всички до един имат раничка-аптечка, фенерчета и други принадлежности. Затова пък на други места, където се извършваха в този момент спасителни операции, към един човек с раничка имаше още няколко. Всъщност не си струва да издребнява човек в такива напрегнати ситуации. Значение имаше само това, че всеки доброволец осъзнава за какво е тук и е готов на себеотдаване.                  

Когато Боби влезе в къщата, първата му работа бе да огледа всичко около себе си с фенера. Очите му ококорени следяха светлината. Сърцето му беше ускорило ритъма си. Страхът се покачваше бързо и беше блокирал мисленето му. Сега нямаше да има нужда от него, а от бързи реакции. Силно се надяваше да не използва аптечката и да не се натъкне на нещо, с което да не намери сили да се справи. В стремежа си човек да помогне на друго живо същество е готов да направи дори това, за което смята, че е невъзможно. През целия път Боби развиваше страха си като несъзнателно си представяше какво може да види, включително и мъртви хора. Но не това го плашеше, а вероятността, че като е сам, няма да се справи, ако трябва да помага на няколко човека, които по една или друга причина не могат да излязат от къщата сами. Притеснението му покълна още в мига, когато им съобщиха, че всеки, определен за тази зона, ще влиза сам в къща. С това обясниха и екипирането им. Никой не можеше да съобщи за ранени или някакви жертви поради това, че единственото удобство, което все пак липсваше тук, бе телефонът. Бяха осигурени и четири линейки за по-тежките случаи. 

 Боби непрекъснато мислеше за такива неща – природни бедствия, човешкото нехайство, замърсяването и изпаднал в такива самовглъбявания, искаше и се чувстваше готов на секундата да стане и да помага. Но едно е когато си ги представяш нещата, друго, когато се изправиш пред тях лице в лице и сам трябва да се справиш с тях.

Отвори вратата на първата стая. Когато освети тялото на пода, удари коленете си в пода. Бодна го пареща болка в първите две-три секунди, но после тя се изпари от сетивата му, защото бе изцяло погълнат с младата жена, която завари. Паниката едва ли бе добър сътрудник, с нея само можеше да обърка нещо и да не направи необходимото. Усетил, че бързината няма да го доведе до нищо положително, той обърна тялото по гръб внимателно, огледа лицето. Очите и устата бяха затворени. Сложи пръст на врата й и изчака да усети пулса. Вдигна едното си коляно и положи главата й, облегната на него, за да може с другата ръка да провери пулса и на ръката. Паниката беше се изпарила изненадващо неочаквано, защото Боби бе сложил пръсти на точното място. Веднага усети пулса, който обаче бе много слаб. Предположи, че е припаднала от страх, от незнание какво да направи и къде да отиде. Макар че едва ли имаше какво да се направи или пък да се отиде някъде. Успокоението му от факта, че е жива, се опитваше да надбяга опасението му,  че може и да не оцелее. Понякога и страхът убива. При екстремни ситуация, в каквато се е намирала и тя, страхът е могъл да бъде достатъчно силен, за да я лиши от живот. Особено ако е човек с по-слаби нерви, или просто по-притеснителен. В крехкото й, дребничко тяло имаше издръжливо сърце и явно не толкова страхлива душа. Едва сега се сети, че трябва да провери и останалите стаи. Прииска му се да не беше сам. Да имаше кой да му помогне да огледа другите помещения. Вдигна внимателно младата жена, придържайки фенера в една ръка и като същински младоженец, прегърнал булката си, тръгна към отсрещната врата. След като в тази стая нямаше други хора, провери и последната. Нямаше време да мисли защо е останала сама, а може би този въпрос точно сега изглеждаше най-малкото глупав. Освен че беше излишен. Излезе от къщата. За разлика от Ясен, Боби не можеше да тича. Чисто и просто заради килограмовото превъзходство на момичето пред малкото момче.            Когато го видя, Ясен се изправи, без да пуска момченцето и отвори вратата на микробуса. 

- Май ще е по-добре да се обадя да докарат една линейка и да я закарат направо в болницата – предложи той.                                                 

- Ами опитай да се свържеш – съгласи се Боби, продължавайки да държи момичето като булка.                                                                        

Ясен застана до шофьорското място, протегна свободна ръка и натисна бутона на радиостанцията.                                                                      

- Чува ли ме някой? Ало, чува ли ме някой?                                           

 След неколкосекундно изчакване, Ясен пак попита дали го чуват. И тогава някакъв мъжки глас потвърди.                                                  

- Можете ли да уведомите някой, че в началото на зоната имаме спешен случай и се нуждаем от линейка?                                                  

 Последва утвърдителен отговор.                                                            

- Съобщете, ако линейка тръгне насам.                                                 

Хората в микробуса бяха малко повече от преди появата на Боби. От всички тях имаше мъж и жена на средна възраст, които се открояваха от другите – бяха се хванали за ръце, гледаха през прозореца с изплашените си очи. Останалите изглежда се бяха успокоили и нямаше следа от уплаха. Светкавици също. Гръмотевици вече не се чуваха. Навън продължаваше да вали като за потоп, а вятърът да духа силно. Можеше да се очаква, че бурята наближава края си.                                                                                 

След по-малко от минута от радиостанцията долетя същия мъжки глас, че линейката е тръгнала. А броени секунди след това, Боби и Ясен я забелязаха. Преди някой да се е усетил, Боби отвори вратата с крак и сам си помогна да слезе от микробуса. Застана на пътя и изчака линейката да спре. От шофьорската кабина излязоха двама мъже в бели престилки с дъждобрани отгоре.                                                                            

- Има пулс, но е слаб – информира ги Боби, когато шофьорът пое момичето от ръцете му, докато другият отвори задните врати на линейката, а след това остана с него и затвори вратите. Шофьорът се върна зад волана и потегли, пускайки сирената и лампата.                               

Боби не си позволи лукса да гледа скриването на линейката от погледа му, а тъкмо обратното – мисълта, че някъде се давят хора, а може да останат и безследно изчезнали, го накара да се върне в микробуса и да  поговори с Ясен. Въпреки че бяха много добре инструктирани – след като намерят хора в къщите да се грижат за тях (докато се съберат всички), ако имат нужда от нещо, Боби не  можеше да стои така.

- Вече са по-спокойни – каза му Ясен, след като Боби го попита как са.                      

- Тогава няма какво да правим тук. Ти ако искаш остани, аз ще отида нагоре да помагам. Ще се справиш ли?

Боби не изчака отговора и тръгна напред, блъскайки тежката завеса от дъжд с тялото си. След първия завой му се стори, че бяха минали 20 минути. Видя втория микробус, в който имаше трима души. Тогава срещна двама от екипа, които бяха преметнали ръцете на някакъв окаян мъж  върху раменете си с превит ляв крак. Сигурно е бил ударен някъде, защото го държеше малко над земята. Отминаха се мълчаливо, дори не се погледнаха. Дъждът и спешният случай не им позволяваха да се спират за приказки. Няколко метра по-нагоре Боби видя други доброволци, които вече влизаха в джиповете, готови да си тръгват от мястото. Приближи се до един джип и влезе вътре. Вратите на всички се затвориха и автомобилите потеглиха. По-надолу, където беше слязъл с Ясен, видя, че микробусът го няма. Беше си тръгнал преди тях. Сигурно бяха получили сигнал, че всички намерени хора са прибрани от къщите и тръгват към града.

   Околността остана пуста. Една къща беше със счупени прозорци на една от стаите. Не беше пострадал никой. Само дето много вода бе нахлула в тази стая.

   Мъжът, който беше свил единия си крак, бе откаран направо в болница, където да оправят крака му – беше счупен.  Било паднало едно дърво и извадил страшно голям късмет, че се отървал жив, само с един пострадал крак. В болницата бяха настанени още седем души, сред тях две малки деца, които бяха уплашени от бурята и щяха да им дадат нещо за успокоение, а можеха да останат там поне ден.  

По радиото се получи сигнал до всички патрулиращи екипи на „Гражданска защита”, че в района на курортния комплекс „Чайка” се очаква до половин час образуването на свлачище. Всички транспортни средства, които се намира наблизо, бяха призовани да тръгнат натам.

Шофьорът на един от БТР-ите погледна към небето. Не се виждаше нищо – освен тъмносиви облаци и изливащ се град. Нямаше и три часа следобед, а сякаш беше 9 вечерта. Мощните фарове на военните машини не успяваха да показват пътя напълно и шофьорите не можеха да увеличат скоростта с повече от 40 км/ч.

След страшното земетресение в Измит през 1999 година, България намери пари за укрепване на всички свлачища в черноморския район. Бяха пръснати 60 млн. долара. По това време страната ни се сдоби и с апарат, българско дело, който регистрира движенията на земните маси, предизвикани от свлачища, земетресения и всички гео процеси. Именно благодарение на него тази информация можеше да се предвиди.                

Навлизайки в курортния комплекс, вятърът се усили. От две минути се чуваше пръщене в радиото на военната машина и някакви откъслечни подобия на думи.  Накрая тримата мъже от екипа в кабината успяха да чуят само ....увели.... и числото 46.... . Но не беше трудно да се сетят, че ги информираха за увеличение на вятъра с още 46 км/ч. Градушката промени траекторията си и вече се движеше от ляво на дясно. Няколко големи топчета лед, колкото за пинг-понг, се удариха в предното стъкло и счупиха едната чистачка. Военните трепнаха, единият дори инстинктивно вдигна рязко ръка,  сякаш да се предпази, въпреки бронираните стъкла. Осветените прозорци притъмняха. Уличното осветление угасна. Това, което шофьорът успа да види само преди миг беше силното люлеене на жиците. Две от тях се скъсаха и паднаха на тротоара. Мъжете гледаха ужасено как природата къса и останалите жици, как чупеше средни по големина клони на дървета. Устните им бяха отворени широко, колкото невярващия поглед в очите им. Радиото угасна. Никой от тримата не се опита да го направи нещо, за да го включи. Знаеха причината.               

Скоростта на БТР-а падна с десет километра. Не защото шофьорът я намали. Мощният вятър оказваше пълна съпротива върху тежкото возило. Баха изминали повече от двайсет минути, а те не знаеха къде точно е свлачището.                               

 - Предполагам, че трябва да отидем на онова място, където преди десет години имаше огромно свлачище - изрази мнение шофьорът.

- Възможно ли е? – попита невярващо мъжът до него. – Държавата пръсна милиони долари за всички свлачища в България.                  

- Мислиш ли, че има нещо, което да спре гнева на природата? – попита шофьорът.                                                                          

 Малко по-късно БТР-ът спря. Не защото намериха мястото. Шофьорът беше познал. А защото не можеше да се продължи. Пътят беше тесен и залят с кал. От двете му страни имаше растителност и част от дърветата бяха затрупали асфалта. Толкова много, че се оказаха непосилни дори за военната машина. Но имаше и още нещо. Макар и не толкова мощни, фаровете осветиха нещо, което като че ли наподобяваше кола. Шофьорът погледна колегите си. И тримата изкочиха от машината, но въпреки желанието да помогнат, вятърът нямаше такива немерения. Те не само че не можеха да направят и крачка напред, но телата им се накланяха леко надясно и назад. Опитваха се с всички сили, размахваха ръце да се наклонят напред, но не успяваха. Шофьорът улесни вятъра като отпусна тялото си и падна назад, удряйки се в предната гума. Успя да я хване и се обърна с краката към дърветата. Другите двама мъже успаха да направят същото, само че се хванаха за две по-големи дървета и така се опитваха да продължат напред, хващайки се за всяко следващо. Трудно можеха да видят дали това под дърветата е точно кола, очите им стояха почти затворени заради вятъра. Но каквото и да беше там, се намираше само на три-четири метра от тях. Помагайки си по тоя начин, двамата мъже успаха да стигнат до падналите дървета и се пъхнаха между тях, където силната струя на вятъра беше значително по-малка. Те успяха да видят, че това е наистина кола и вътре има хора. Фаровете не светеха, колата не работеше. Опитаха се да повдигнат дърветата, но те бяха твърде тежки за тях. Явно дърветата я бяха притиснали  скоро, защото хората изглеждаха живи и здрави. Нямаха голямо пространството, в което да се движат. Радиус от не повече от два метра. Единият опита да отвори вратата, а другият го хвана през кръста. Колата имаше само две врати. Пробваха няколко пъти. Безуспешно. Едно дърво лежеше върху капаха и леко го беше изкривил. А следствие на това и вратата стоеше изкривена в горния край.

- Отиди да вземеш чука! – каза мъжът, който се опитваше да отвори вратата.                                                                                    

 Другият мъж не се поколеба. Изгуби две-три секунди, докато прецени как да излезе измежду дърветата. Хвана се пак за едно дърво и оттам видя шофьора, който с разперени напред ръце и опрян гръб в предницата на БТР-а се опитваше да направи крачка напред.                     

 - Емо, можеш ли да влезеш вътре и да ми хвърлиш чука? Там има живи хора!                                                                

 - Какво да взема?                                                       

 - Чука. – Нямаше смисъл да повтаря всичко.                          

 Емо се обърна наляво, защото вятърът само така щеше да му помогне. Застана с лице към машината и като се стремеше да се задържи за нея, внимателно се отместваше наляво, за да влезе вътре от другата страна. Хвана се за една желязна рамка, а после за друга и стигна до вратата. Оттук вятърът не духаше силно, машината успяваше да го спре. Той отвори вратата, намери чука и излезе. Приближи се до предницата, но без да излиза напред, приведе се ниско и хвърли чука на колегата си, пускайки инструмента плътно върху асфалта. Спря се върху калта, точно на метър от колегата му. Без да отпуска дървото, той  се наведе и с другата ръка вдигна чука. По изпитания начин се върна при падналите дървета и се мушна между тях. Подаде инструмента на колегата си. А той направи движения, подсказващо на човека отвътре, който го гледаше, да смъкне прозореца. Стъклото беше пукнато в горната част. Мъжът вътре внимателно го смъкна, без да се счупи. Каза му да се наведе и замахна с чука от вътрешната страна. След няколко удара вратата се отвори. Мъжът излезе и наведе седалката напред. Отзад излязоха жена и едно дете на около десет години. Вече стана прекалено тясно в малкото пространство. Вторият мъж взе детето на ръце и излезе изпод дърветата. Вятърът го удряше отзад и отстрани. Той се наведе с риск да падне и изпусне детето. Но именно заради него, то като че ли му даде сили и успя да се задържи на крака. Доближи се до първото дърво. Придвижването му до БТР-а се оказваше два пъти по-трудно сега. Много по-трудно щеше да е за втория мъж, който трябваше да помогне на жената. Той пръв излезе от стурпаните дървета и подаде ръка на жената. Тя излезе от там и и каза да го притисне силно за кръста. Тогава видя, че Емо държеше дебело платнено въже, което стигаше до второто дърво след военната машина. До там той беше успял да го захвърли. Първият мъж каза на детето да го притисне за кръста. Тогава той обви въжето около тялото си и го завърза здраво. Емо, скрит от вятъра зад БТР-а,  започна да ги дърпа. Вятърът се опита да ги отмести на ляво и да ги захвърли върху възвишението, но не успя съвсем. Без да се наранят, те стигнаха до Емо и влязоха в БТР-а. Емо намота въжето и го захвърли отново напред. Вятърът не позволи да достигне по-близо, отколкото първия път. Мъжът завърза жената и я пусна сама, защото нямаше как Емо да изтегли едновременно и двамата. А и съществуваше по-голям риск възела да се разплете заради вятъра. Безпроблемно се прибраха в машината и останалите. Всички влязоха от лявата й страна. Емо включи двигателя. Единственият начин да се измъкнат от тук безопасно беше на заден ход.  Но до началото на тесния път имаше три километра.                                                    

 Той тръгна бавно, макар сега да се движеха по-лесно, заради вятъра, който този път им помагаше като ги тласкаше назад.                     

 Няколко метра по-късно два успоредни стълба паднаха на улицата. Другата чистачка също се счупи. Бронираните стъкла все още продължаваха да удържат на напора на големите парчета градушка.

Движението на заден ход беше изключително трудно поради вида на транспортната машина. Емо трябваше да внимава и заради тесния път, защото само едно залитане в дясно и щяха да се търкалят, докато стигнат брега.                        

 Първият мъж погледна джи ес ем-а си – беше изключен.                    

 - Работи ли ти телефона? – попита той колегата си. Оня го извади, проблемът беше налице.  Явно всички телефони – и мобилни, и стационарни бяха изключени. Той се притесни заради семейството си. Всяка мисия, в която беше участвал, военна или гражданска имаше своите рискове, но се безпокоеше за семейството си, особено ако заплахата засягаше и тях, както в случая. Мисията му в Ирак сега изглеждаше не толкова опасна на фона на голямата буря и наводнение. Имаше зад гърба си три военни мисии и пет граждански. Този порой можеше да сравни единствено със земетресението в Измит през 1999 година, когато отиде да издирва и спасява хора. Работата там се състоеше не само в издирването, но и в построяването на палатки и временни убежища за оцелелите. Освен че имаше много риск, тая мисия беше и изключително тежка. По-тежка дори от мисията в Ирак, където изкара една година. Ако в някоя друга професия човек свиква и претръпва, то в тази свикването изглеждаше почти невъзможно. Или поне не идваше толкова бързо. Дванайсетгодишната му практика като военен все още му поднасяше изненади и страхове. Но най-страшно от всичко преживяно оставаше могъществото на природата. Във военните операции не можеше човек да осъзнае колко е малак и жалък човека. Защото там действаха човешки сили – къде по-лесно, къде по-трудно преодолими. Но никой човек не можеше да се бори срещу природата. Можеше донякъде. Можеше за момент. Семейството му се намираше на около 15 километра от тук. Макар там да нямаше свлачища, събитията се развиха прекалено бързо и се молеше само всички да са живи и здрави.

          

Дъждът беше отслабнал и после спря изведнъж. Но времето остана хладно заради все още нестихналия вятър, който продължи още един час преди да разкара облаците. Малко преди слънцето отново да заеме мястото си и да засияе над морската столица, всички, участвали в доброволния екип, бяха свалили дъждобраните и с чаши кафе и чай поеха към общата зала, откъдето тръгнаха. Директорът на “Гражданска защита” ги запозна със ситуацията като има съобщи, че от всички засегнати места е имало само една жертва, а две жени били в безсъзнание. Едва сега, в спокойна обстановка, Боби се сети, че едната жена, за която той говори, не беше българка. Имаше тъмен цвят на кожата.  Искаше му се да бе жива. Надяваше се на това.

БОЛИВИЯ, МАЛКО ПО-КЪСНО, СЪЩИЯ ДЕН

Хосе Луис Доарде реши да остане при родителите си по две причини – не ги бе виждал отдавна, пък и един ден в седмицата редакцията не работеше, защото последния брой от седмицата бе съботно-неделен, и защото нещата в това доста отдалечено от града място, се бяха променили откакто не живееше при тях.

 Когато пристига в селото и навлезе в него, имаше чувството, че бе попаднал на друго място. Всичко, което познаваше отпреди, си беше тук; нямаше как иначе да изнесат пасбищата, дърветата и улицата. Но не виждаше хората, не виждаше пастирите. Ама нито един. А времето беше чудесно. Повече от странно. Повече, защото никога преди не бе виждал такава пустота. Дори намали скоростта, за да се убеди по-добре, че това, което вижда, не е някакъв мираж. През отворения му прозорец навлизаше въздуха, който не се бе променил особено. С нахлуването на този познат въздух, в колата се завърнаха и спомени за това как си е играл сред тези поляни, как е помагал на баща си и с него е ходил на пасбището, как е помагал на майка си да доят козите. Избута спомените в покрайнините на съзнанието си и започна да мисли за нещо друго. Всъщност не знаеше какво да си помисли при такава картина. Днес не беше някакъв празник или по-особен ден, в който селяните да оставят работата си и добитъка си и да се изпокрият…или кой знае какво друго нещо. Направи рязък завой в главата си, искаше да си спомни нещо от времето, когато живееше тук. Искаше да се сети за някаква причина, която да промени състоянието на околността и да я свърже с това. Но нито тогава, нито скоро, нямаше нещо, което да оправдае нещата пред очите му. Пък нали най-малкото майка му и баща му щяха да му кажат по телефона. Но дали…може пък не са искали да го тревожат. Тревога ли? Ами ако беше нещо лошо, нещо много лошо, нямаше ли да споделят със сина си? Хосе Луис усещаше как затъва в гората от незнание и как се спъва в нищото. Започваше да се страхува дори; от незнанието и от страх, че каквото и да се е случило, нищо наоколо не показва, че е добро.

Само пет минути след като влезе в къщата, в която го посрещна майка му – Алисиния, и видя баща си Гомез, причината му залепи шамар. Беше страшно, беше неочаквано. И беше непростимо. 

Алисиния го прегърна на прага така, сякаш не се бяха виждали от много години. А когато прегръдката се отпусна и майка и син се погледнаха в очите, в нейните имаше влажност. Беше толкова необичайно. Чуваха се редовно по телефона, пък и познаваше нрава на майка му. Не беше чак толкова сантиментална, че да се разплаче. Не и дори след като не се бяха чули цели пет месеца. 

Хосе искаше да я попита, но изчака майка си да проговори.

- Как си, Хосе? Влизай!  - Всичко друго очакваше, само не и това. Още малко и търпението му щеше да го напусне.                                  

- Аз съм добре, а вие?

- Търсихме те няколко пъти последния месец…но все не успявахме да те намерим…тая работа съвсем те е погълнала.                    

- Да – отговори той без да се замисля над думите и попита веднага: - Къде е татко?                                                                 

- В спалнята е. Полегна си малко. Може и да е заспал.                   

- Искам само да надникна през вратата.

 Алисиния като че имаше нещо против, но някак си не намери сили да го откаже от намерението му.

 Хосе тръгна към спалнята, следван от майка си. Отвори внимателно вратата, но не можеше да скрие проскърцването й, все пак беше стара. Погледна спящия си баща за момент, а след това отвори вратата докрай и се приближи до него. Погледна го няколко секунди и излезе от стаята. Отидоха с майка му в кухнята.                                                         

   - Гладен ли си? Направила съм любимата ти супа. Като че ли съм знаела, че ще дойдеш.                                                                                       

 - Не, не съм гладен. – Тя седна до него, той се вгледа в очите й, които още бяха влажни. – Изглеждаш ми тъжна. Случило ли се е нещо?                  

 - Радвам се, че те виждам.  –  През промъкналата се пауза Хосе засили съмненията си, че това е причината. - Работата май не ти дава много свободно време? Как успя да дойдеш?                                                 

 - Успях. – Замълча за момент и си замисли дали да продължи с тези приказки или да мине направо. Със сигурност нещо се бе случило, а тези сълзи, които трудно можеха да се видят в очите на майка му, потвърждаваха това. – Наистина имам много работа, но като се сетих, че не съм се обаждал отдавна, пък и утре почиваме, реших, че днес мога да се отбия дотук.                                                                                  

- Как звучи, все едно не живеем толкова далеч от града – усмихна се Алисиния.                                                                                                   

- Много променено ми изглежда селото. Къде са хората? Пасбищата пусти, тук хора не виждам. Видях само една жена на чешмата пред къщата й в двора.                                                                 

Жената наведе глава надолу за момент, вдигна я и погледна с влажните очи сина си. Стори му се, че сега бяха по-влажни от преди. -  Знаеш, че нашия поминък е животновъдството и земеделието. Беше… спомняш ли си, когато реши да напуснеш, че малко по-далеч от нас започна да става нещо, за което на по-любопитните им забраниха да питат.                                                                                                           

 - Да, казаха ни да не се навъртаме там.                                      

 Алисиния кимна утвърдително.                                                           

 - И понеже сме прости хора, понеже сме далече от града, знаят, че няма нито на кого, нито изобщо да кажем, че там става нещо нередно. Интересното е, че е под земята. Сигурно да не се набива на очи. Но от кого го крият? Ние, тукашните, знаем, че там има нещо. Никой външен няма да дойде да живее тук. Така е било винаги. – Хосе слушаше и наблюдаваше майка си внимателно. Не му се искаше да я прекъсва. Като журналист знаеше, че е неправилно да прекъсваш събеседника си, особено когато се разговори. – И още не знаем какво се прави там, но всички ние тук предполагаме, че е нещо, което трови почвата. Случиха се някои животни да умрат. Не знаем от какво. Това, от което се разболяват, не ни е известно. Това, което посяхме, тази пролет поникна, даде плод, но никой не иска да го яде. Външният вид на зеленчуците е същия, но като го отвориш… Да не говорим за вкуса. Всъщност не може да се опитат, защото те лъхва една зловонна миризма… - рекичката в очите на Алисиния преля и по лицето й потекоха първите сълзи. Лицето на Хосе се намръщи леко в очакване да чуе още лоши неща. – И мляко не пием отдавна. Мизерията стана по-голяма…                                                       

Когато няколко секунди нищо не каза и той беше сигурен, че няма да продължи, я попита:                                                                         

- Откога не сте пили мляко?                                                               

-Може да има три месеца. Всъщност откакто умря първата коза. Когато я заклали, видели, че по кожата й има някакви петна, които никой от нас не познава. Не знаеха какво е това и решиха да изгорят животното. 

- И оттогава не сте извеждали добитъка на паша?                                    

Майка му кимна положително и избърса сълзите си.                                   

Имаше ли смисъл да му казва, че няма какво да ядат? Нито какво да продават. Това, от което са се препитавали до преди няколко месеца, вече не съществува. Селото щеше да спре да го има рано или късно, защото хората в него нямаше да бъдат там. И целият район щеше да се превърне в необитавано място, в една пустош. А след време никой няма да си спомня за него, защото не само на картата, но и на земята нямаше да го има, реално нямаше да го има.

Това като че ли не беше най-страшното, когато научи нещо друго. Малко по-късно, когато баща му се събуди и се зарадваха взаимно от срещата им, от дума на дума Гомес спомена, че от онзи ден не се  чувства добре. Някакви болки в корема го измъчвали. Уж се подобрявал, защото пиел преварена вода. Не смеел да докосва дори билки, защото не се знае дали и те не са засегнати. Никой друг не е казал, че го боли корем или нещо друго след тези случаи. Това още повече плашеше Хосе Луис. Нямаше нужда човек да е журналист, за да разбере, че тук в селото ставаше нещо, нещо нелегално, което трови почвата. Но той като журналист щеше да “повдигне” въпроса в пресата и дори лично да потърси отговора му. Не само защото беше нелегално, а заради родителите си, заради родното си място, където бяха минали най-безгрижните му дни. Настървението му го плени, когато се сети, че в града живее негов съученик биохимик, който може да му помогне. Това нямаше да е проблем. Но той се замисли за баща си – искаше да се оправи и докато не видеше това, нямаше да се върне на работа. Щеше да си вземе отпуск. Тъкмо това свободно време щеше да му позволи да се съсредоточи напълно върху този проблем и когато разбере истината и разполага с фактите, да го изложи във вестника. И както всеки друг материал, носещ неговото име, нямаше да бъде написан от провокирането на скандал или за известност, а за отваряне очите на хората и неистово желание проблемите да се разрешават. Явно работата обичаше да го отвежда на места и да го среща с хора, които имат някакви проблеми и срещат несправедливости, за които можеше да пише, а той приемаше всеки един материал не като нещо, което ще запълни каре във вестника, а като реална история, която има нужда от добър финал.