АПАРТАМЕНТЪТ роман (THE APARTMENT novel)



Той позвъни на съседите си, които живееха срещу тях.
След малко вратата се отвори от една слаба, но симпатична жена. Носеше бял блузон и черни дънки. Усмихна се приветливо.
- О, здравейте. Вие сте новото семейство. Приятно ми е, Ана.
- На мен също, Мартин. Извинете, че така се запознаваме, но бяхте ли днес вкъщи?
- Аз се прибрах току-що. Станало ли е нещо? – усмивката й се изтика от сериозното изражение, което убедително се настани върху нежното й бледо лице, на чиито фон яркосините й очи й придаваха неестествен и малко плашещ вид.
- Сама ли живеете?
- Мъжът ми е нощна смяна и трябва да е излязъл преди... – тя погледна часовника си - повече от час.
- Значи е бил тук през деня? Имам предвид у дома си.
- Да..., предполагам.
- Извинете за нахалството, но бихте ли му се обадили, ако е удобно, да го попитате чул ли е нещо необичайно...или някакъв шум днес следобяд на етажа?
- Няма проблем – усмивката измести нахално настанилата се сериозност от лицето й. Чарът не успяваше да прикрие напълно неестествения, плашещ вид, но усмивката внасяше допълнителен нюанс на топлота, който притъпяваше тази призрачност. До някаква степен. Тя влезе в коридора, измъкна телефона от дамската си чанта и набра номера. – Влезте, не стойте отвън – покани го и се отдръпна назад.
- Не, благодаря. Няма да Ви притеснявам.
Ана се усмихна очарователно, дори този път едва ли не малко неустоимо. Лицето й казваше: ”не бъдете глупав, не ме притеснявате с нищо”, но тя не го произнесе на глас, защото стоеше в очакване да чуе гласа на мъжа й. – Тони, пак съм аз. Мартин, нашият нов съсед, е малко притеснен и ми позвъни да ни попита дали не си чул нещо необичайно, докато си бил вкъщи.
Тя изчака, докато Тони говореше.
– Добре, скъпи. Извинявай. Приятна работа. - Ана затвори телефона. Вдигна рамане и не забрави да добави дружелюбната си усмивка. – Каза, че нищо не е чул, спал е непробудно до към пет часа. – Тя се усмихна още повече, а усмивката й изглеждаше още по-естествена и непринудена. – Той е нощна смяна тази седмица. – Усмивката ненадейно изчезна, този път елегантно заменена от загриженост. – Какво всъщност е станало?
Мартин се отдръпна така, че Ана да види вратата и я посочи с ръка. Дори от осемте метра разстояние цепнатината се виждаше доста ясно.
- О!
- Както и да е, извинете за безпокойството. Лека вечер – Той махна с ръка за довиждане и тръгна към апартамента си.
- Лека и на вас. – Усмивката й беше много упорита и не позволяваше на друга емоция да се заседява твърде дълго върху лицето й. – Защо не минем на „ти”?
Мартин се обърна и също се усмихна, макар не толкова широко.
- Разбира се. Нали сме съседи.
- Тони ми спомена, че Ви е видял в събота, когато сте местели багажа си, но аз тогава съм била на работа. Минете някоя вечер, например в края на седмицата, да се запознаем.
- Разбира се. Поздрави на Тони.
- Благодаря, ще му предам.
Прибра се и заключи входната врата. Остави палтото си на зачакалката в коридора. Събу обувките и влезе в кухнята. Боби премести поглед от телевизора към баща си, а Ева, обърната към тавата с вечерята, се завъртя и го погледна въпросително. Той се приближи до нея и я целуна.
- Сядай, чакахме те.
- Вечеряйте, аз ще пийна само една водка и ще хапна една салатка, ако ми направиш.
- Какво стана?
- Пещерният човек отрече да знае или да е чул нещо. Не бил вкъщи. Съседите също не чули нищо. Отказа да ми съдейства. Домоуправител!
Разказа й подробно за срещите му с Марио и Ана, докато с Боби вечеряха и с интерес слушаха как са минали те. След настъпилата тишина, те се спогледаха, а после прехвърлиха незабелязано вниманието си към Боби.
След вечеря Боби изми зъбите си, оправи си леглото, имаше още малко време до десет часа, когато си лягаше, затова реши да го запълни с едно ниво на любимата му игра. За първи го мина без пропуски, но до златото му оставаха цели шест. Ева го целуна за лека нощ, а после се върна в кухнята да измие чиниите. След това седна до Мартин, който се беше преместил в хола на дивана да изгледа по-удобно късните новини.
Минути след като си легнаха Ева прекъсна тишината, която любопитно ги наблюдаваше и попиваше неподвижността им в леглото. Припомни му колко странно се е получило – да имат шанса да живеят на по-добро място, близо до офиса, а в същото време всичко това е на път да преобърне идилията с краката нагоре. Мартин не отвърна. Ева се обърна към него. Лицето му се огряваше от лунната светлина, която проникваше през ефирните бели пердета на прозореца. Благодарение на нея тя можеше да види затворените му очи. Попита го дали спи. Той само издаде някакъв звук, който по-скоро означаваше „не”. Тогава тя продължи като го посъветва да не смекчава така тона, когато говори с Марио. Той не е част от рекламния му бизнес, не е част от клиентите му или бизнес партньорите му. Мартин измрънка нещо друго след няколкосекундно закъснение, а Ева го разтълкува като съгласие. Тя се обърна и се загледа в тавана. Той се премести с лице към нея, постави ръка върху тялото й и с по-разбираем глас тихо я помоли да продължат темата утре. Тя нямаше какво повече да каже, но чувстваше, че ако той имаше възможност да говори, все нещо щеше да измисли за един сериозен разговор преди заспиване. Затвори очи и се отдаде на мислите си. Много искаше да разбере как се чувства Боби с всеки изминал момент. Какво става с душата му, когато е уплашен. Искаше да проникне там вътре, надълбоко, да види докъде се простира неговата фобия, да я изкорени като плевелите, които премахваше в двора на старата им къща. Не разбираше от това заболяване, но все се надяваше един ден то да остави на мира Боби. Надеждата й продължаваше да живее, въпреки неспособността на психолозите да му помогнат. Припомни си за някои вечери и дни, когато плачеше с глас и без глас за сина си. Съжаляваше за някои неща, приписваше си вина за тях. Не можеше да забрави времето, когато той проговори, нито няколко години по-късно, когато се установи заболяването му как тя се събуждаше посред нощ и лееше сълзи.
След натрупаното безпокойство за сина си Ева наблюдаваше децата в предишния Дом и се опитваше да изучава поведението им, общуването им. Искаше да надникне в детската душа. Не живееше в заблуда, че така ще научи нещо за фобията на сина си, но и до днес не спираше да го прави. Започна да чете в интернет за фобиите. Участваше в разни форуми, но се отказа бързо. Нямаше полза от тях. Не можеше да научи нещо повече от това, което четеше по сайтовете. Всеки даваше някакви съвети, препоръчваше специалисти. Надеждата й да излекува сина си не намаляваше, но едновременно с това сега растеше и притеснението й, че вероятното му излекуване е заплашено от случващото се тези дни. Искаше да попита Мартин дали не одобрява идеята да отидат отново при някой добър детски психолог, най-малкото защото са сменили местоживеенето, и да разкажат за разместените мебели и пукнатината на входната им врата.
Тя премести внимателно ръката му от себе си, махна завивките и безшумно излезе от спалнята. Тихо отвори вратата на детската да провери Боби. Целуна го по челото и излезе без да притесни спокойствието му. Върна се в спалнята, легна внимателно на леглото и се сгуши до Мартин. Опита се да заспи.

Почувства се притеснен не защото се намираше в друг апартамент. А защото помисли, че нещо не е наред с очите му. Виждаше всичко наоколо с бледи цветове, някои от тях дори бяха в черно – бели.
Холът, в който се разхождаше, приличаше по разположение на техния. Срещу мебелите за сядане имаше библиотека с книги, а до нея витрини със сервизи. Една снимка в рамка, мушната зад стъклените вратички, привлече вниманието му. Огледа се зад себе си и сигурен, че няма да го видят,  той ги отвори. Взе я да я види отблизо. Старицата, която срещна още в първия ден, заедно с възрастен мъж. Усмихнати, прегърнати, седнали на пейка в някакъв парк. Той се обърна рязко назад и веднага остави снимката на мястото й. Преди да затвори вратичките, възрастната жена го изненада. Тя влезе вътре с чиния със сладкиш и прибори, и му се усмихна.
- Извинявай, сигурно се позабавих.
 Вратичките останаха незатворени. Топлата й усмивка и парещия сладкиш, който тя остави на масата, облекчиха душата му и Боби успя да ги затвори.
- Това на снимката е мъжът ми. Но за съжаление, вече не е между живите. Ела, седни. Разбирам те. И аз като бях малка се притеснявах от непознати хора. – Усмивката не спираше да грее от лицето й дори когато разрязваше сладкиша. От него се надигна пара с аромат на канела. Отряза една парче и го сложи в чинийката пред него. – Но предполагам не си срамежлив пред сладкишите. Ако искаш, разрежи си го да изстине по-бързо. Имам внучка на твоята възраст. Понякога идва тук, ще ви запозная. Ти на колко си години?
 - На седем.
- Тя е една година по-малка от теб.
Боби присви леко очи и се намръщи в знак да покаже, че нещо му убягна.
- Какво има?
- Ами...не чух какво казахте. Чух само по-малка от теб.
Тя повтори изречението си и му се извини, че понякога не й се разбира какво казва.
- Не, не...Не е това. Просто го чух много слабо.
- Ами! – махна тя с ръка и отхапа едно парче от сладкиша. – Знам си аз как говоря. Понякога и аз не се разбирам.
- Защо шептите? - попита я Боби силно изненадан, дори леко притеснен.
Още не изяла залъка си, тя спря да дъвче.
- Шептя ли?
- А цветовете изчезват!   



























     Боби го четеше за трети път, откакто се возеше в автобуса на път за къщи. Прибра тетрадката в раницата си и забеляза, че Алекс, който седеше с онова момче, го наблюдаваше. После се обърна към прозореца. Той нямаше изградени контакти още от детската градина. Там всъщност се случи и първият проблем. В домашна среда това не се забелязваше. Необщителността му не беше изразена, защото още нямаше контакти с много и непознати хора. След няколко месеца възпитателката говори с Мартин и Ева и те го преместиха в друга детска градина. Преместването му обаче не означаваше, че нещата ще се променят, както те смятаха. И там никое от децата не искаше да играе с него, защото той постоянно мълчал, гледал ги безизразно и дори се криел понякога от тях. За една голяма част от децата това било страшно и се плашели, а останалите му се подигравали и го биели. След като проблемите не стихнали, Ева и Мартин тръгнали на терапия с психиатър. Вече четири години без никакви резултати. Само информацията, че детето им страда от антропофобия – страх от хората изобщо. Те лепнаха на Боби етикета, че има изразена фобия, колкото и да не им се вярваше на Ева и Мартин. До този момент мислеха, че синът им е просто притеснителен и необщителен. Психиатрите, които сменяха с надеждата, че поредният ще му помогне, казваха винаги едно и също – че детето сякаш не иска да говори и е създало преграда. Именно поради фобията, а не поради притеснителността си, не може или не иска да се отпусне и да се поддаде на лечение. Обясняваха, че, колкото и абсурдно да звучи, във фобията си – подобно на един негов личен минисвят – той намира известна сигурност, която го пази от обкръжаващата го действителност. Страха да изгуби фобията Боби възприемал като нещо уникално, защото не знае какво ще стане след това с него.

     Когато автобусът спря на познатата спирка, Боби и Алекс слязоха заедно. Алекс му каза довиждане, но Боби не отвърна. Само го загледа как се отдалечава. 
     Оставаха му да извърви сто метра до къщата. Оглеждаше се наоколо, наблюдаваше всичко, наблюдаваше хората. Искаше да прониква в тях и да ги гледа като телевизионен екран, за да разбере кои от тях няма никаква вероятност да го наранят. Желанието му оставаше дълбоко стаено само за него самия.
     Боби отвори металната врата на двора и прекрачи прага. Тогава чу звука на приближаваща кола. Обърна се и видя, че е полицейска. Тя спря пред входа на блока. Двигателят продължаваше да работи. За момент той задържа дъха си. После, сякаш осъзнавайки, че не може да си поеме въздух, сам отпусна дишането. Забеляза, че на задните седалки до единия полицай седи Марио. Потта пропълзя по тялото му, дланите му се навлажниха. Веднага обърна глава към входната врата и започна да търси ключовете си. Обикновено ги слагаше на едно и също място, но гледката не можа да върне спомена за това. Затърси по всички джобове на якето и панталоните си. Опипваше джобовете, без да бърка в тях. Очите му напрегнато се въртяха настрани да види полицей- ската кола, но не смееше. Не спираше да търси. Накрая успя да извади ключовете, насочи единия от тях към ключалката и тогава чу отварянето и затварянето на вратата на поли- цейската кола. Ръката му затрепери като на старец. Ключът опря ключалката, но треперенето мърдаше ключа във всички посоки. Нова вълна пот обля тялото му. Усещаше как извира от него все повече и повече като миниатюрни рекички, които полепваха и се впиваха от врата, раменете, гърба и слабините, по бельото му, дори по дрехите. Чу затварянето на металната врата. Слухът му увеличи многократно звука от приближаващите стъпки на Марио. Ключът се изплъзна от ръцете му и падна на стълбите пред краката му. Разтрепери се от звънтящия звук по стълбите. Очните му ябълки за момент се обърнаха настрани от желанието да погледне на какво разстояние от него е Марио. Но желанието да влезе в къщата надделя. Наведе се бързо, вдигна ключа. Отново не успя. По стъпките му се ориентираше, че Марио е на по-малко от два метра зад него. Страхът го олюля и едва не го събори на земята. От залитането се премести една стълба надолу. Марио застана до него. Въпреки притеснението, което забеляза върху лицето на малкото дете, той не му помогна. Без да му казва нищо, извади свой ключ и отключи вратата. Неприятно затопляне между краката му изби върху панталоните му.
     – Не можеш ли да говориш? Защо не влизаш? – попита го Марио с басовия си груб глас.
     Говореше му като на голям човек, без да се интересува от изплашения му вид. Въздухът стоеше свит дълбоко в дробовете на Боби. Погледът му бе някъде по средата между мокрите панталони и гърдите на Марио. Ако имаше възможност, щеше да погледне отдолу. Ако не изпитваше страх, щеше да види големия човек. Марио влезе в коридора и се изкачи по стълбите. Страхът неохотно се оттегли от душата му. Успя да вдигне глава, но Марио вече изкачваше последните стълби към първия етаж. Очите му бяха навлажнени. Въздухът отново изпълни дробовете му. Когато се скри от погледа му, Боби влезе в къщата, затвори вратата, без да заключва и бързо се насочи към стълбището. Неочакваната поява на Марио брутално изхвърли въздуха от дробовете на Боби. Огромното тяло му се стори чудовищно и остана на място, близо до пощенските кутии. Далече от всеки поглед на шпионките, той се приближи до Боби, наведе се ниско, почти колкото неговия ръст. Доближи муцуната си на около половин метър от него.
     – Ако кажеш на вашите това, което видя, ще съжаляваш много. Знам, че си добро момче!
     Постоя още няколко секунди с решителен поглед, забит в лицето му. Грубоватият му вид, сините очи, голямата му уста създадоха допълнителна заплаха за него. Убеден, че страхът на момчето е достатъчен и той ще си мълчи, Марио се изправи и отново се изкачи по стълбите. Нова топла вълна се разля около слабините му. Едва минута по-късно, когато в коридора се настани тишината и вече не се чуваше отваряне и затваряне на врата, Боби усети, че топлината на урината му се превръща в неприятно студена. Неуверен, подгизнал от пот, напикан и притиснат от страх, той премина по стълбите бавно, ослушвайки се, оглеждайки се.




     Боби стоеше в коридора близо до банята като препариран. Мартин се върна в кухнята, захвърляйки телефона на пода, отвори аптечката и занесе цялото шкафче в банята.
    Извади памук и подаде бинт на Боби да го разопакова. Падна на колене пред голото тяло на жена си. Краката ù стояха свити в коленете. Едната ù ръка лежеше върху единия ù крак, а другата – настрани, опряна между пода и стената. Намираше се в полуседнала позиция. Количеството кръв беше плашещо много. Напълни шепите си с вода и я хвърли върху лицето ù. Единственият начин да види къде е раната по него. Едната на брадичката, а другата – в горната част на главата, там, където почваше бретонът ù. Скъса памук и попи двете рани. Действаше светкавично. Очите му искряха от ужас, но не се паникьосваше. Задържаше емоциите си и не го интересуваше нищо освен да не губи никакво време. Боби размотаваше бинта, когато баща му поиска да му го подаде. Той пристъпи напред, без да поглежда майка си. Мартин протегна ръка и го грабна от ръцете му. Боби погледна надолу и забеляза пръските кръв по плочките. На вратата се позвъни.
     – Отвори вратата! – изстреля бързо Мартин.
     Спешният екип нахлу вътре. Двама мъже с носилка и медицинската сестра, която остана в коридора така, че да не пречи на докторите. Те внимателно сложиха Ева на носилката. Мартин не спираше за миг да гледа полузатворените ù очи. Когато излязоха с носилката от банята, Боби рязко се обърна с гръб към тях. Мартин взе якето му от закачалката в коридора, облече го, хвана го за ръка и заключи апартамента. 
     Бавно и внимателно докторите смъкваха носилката по стълбите. Боби стискаше ръката на баща си и се опитваше да не поглежда натам. Движението по стълбището ги затрудняваше, особено на завоите, а това вече възбуждаше емоциите на Мартин. Нервите запълзяха като множество гризачи по цялото му тяло. Сърцето напираше да изскочи от гърдите му. За човек в неговото състояние всичко наоколо течеше прекалено бавно. С треперещ глас ги помоли да побързат.
     Мартин и Боби влязоха в линейката. С тях остана сестрата. Единият от докторите затвори вратата, а другият побърза да седне на шофьорското място. Ева затвори очи. Мартин извика името ù и се приближи до нея да я разтърси. Сестрата се опита да го отблъсне, но не успя и го помоли да седне. Тя отвори клепачите ù, надникна с фенерчето в зениците ù. Напипа пулса. Равнодушно обяви, че е изпаднала в безсъзнание. Нямаше начин това да успокои Мартин. Бузите му почервеняха. Страхът запламтя като буен огън върху лицето му. Сестрата го помоли за втори път. Без да я изпуска от поглед, седна до жена си и хвана ръката ù. Лампата освети в червено тъмната улица. Зловещата сирена разкъса тишината.
      Когато пристигнаха в болницата, сестрата ги помоли да вървят след нея, а докторите поведоха носилката в друга посока. Мартин не помръдна, докато не се скри от погледа му зад едната стена.
     Тримата влязоха в една стая за прегледи и сестрата им предложи да седнат на леглото. Запозна Мартин с доктора, който беше вътре. Той започна да му задава стандартните въпроси за това как и какво се е случило. Мартин му обясни всичко, а докторът си записваше. Когато разказът му свърши, Боби се разплака неудържимо. Мартин го притисна в себе си, погали лицето му. Докторът седна до него да го успокои, но Боби рязко се отдръпна назад. Премести го да седне от другата му страна и помоли доктора за извинение. Сестрата напусна стаята. Едва след пет минути Боби сам се успокои. Погледна баща си въпросително. 
     – Мама ще се оправи – отговори му убедително.
     Една усмивка нямаше да бъде в повече и той не я спести. Боби опря глава в тялото на баща си и се притисна в него.
     Сестрата влезе в друг кабинет и по телефона потърси диспечерите. На госпожата, приела случая, тя разказа за показанията на Мартин и изрази съмнение, че това е истина. Съмненията ù се засилваха и от факта, че детето не е обелило и дума. Според нея явно го било страх от баща му. Диспечерката ù каза да се върне при доктора и там да изчака идването на двама полицаи, които ще проведат разговор с бащата.
     Боби вече не се притискаше в баща си, а само го държеше за ръка.
     Малко по-късно, когато полицаите влязоха в стаята, Боби трепна и отново се вкопчи в него. Единият полицай веднага забеляза това. Двамата поздравиха, представиха се и седнаха на столове близо до тях. Същият полицай забеляза и друго – Боби скръсти краката си в долната част, погледна ги уплашено, а после вдигна глава към баща си. Другият обясни, че се налага да ги разпитат един по един и помоли колегата си да изведе Боби отвън. Много внимателно полицаят се наведе до него и му додаде ръка. Но той се притисна още повече в бащините прегръдки, поклати отрицателно глава. Мартин им каза, че е в силен шок.
     – Да, виждам това. Но такава е процедурата.
     Когато и вторият път се оказа неуспешен, наложи се Мартин да му обясни, че няма страшно, че това е полицай, който ще се грижи за него, докато са отвън. Споменът за полицейската кола, от която излезе Марио, преряза като светкавица миналото и настоящето. Боби се притисна още по-силно в него. Мартин усети мъничката ръка на сина си да мачка гърба на дебелото му яке. То не му позволяваше да докосне тялото на баща си да почувства нужната сигурност. Той хвана ръката, а със свободната го прегърна през раменете. Мартин им обясни, че синът му има фобия от хората и е невъзможно да го изведат отвън. Полицаите, докторът и сестрата се спогледаха. От погледите им личеше, че това може да създаде проблем.
     – Инцидент като този още повече може да блокира речта му и да окаже всякаква съпротива – допълни Мартин. – А може да има и необратимо последствие за психиката му.
     Тягостната пауза изглежда изнерви уставния полицай и, въпреки думите на Мартин, нареди на колегата си да изведе Боби. Той се приближи внимателно. За секунди си представи различни начини, по които Боби можеше да реагира. Щеше да вика или мълчаливо да скрие глава в тялото на баща му. Два чифта очи. Едните гледаха с молба, другите – уплашено. Полицаят спря и застана на около половин метър от тях. Съжалението напусна полицая, когато колегата му отзад се приближи до него. Но не му обърна внимание. Наведе се срещу Боби, за да се изравни с неговия ръст.
     – Знаем, че си уплашен – каза той тихо. – Но и ние сме притеснени. Мама ще се оправи. Само искаме да разберем дали татко казва истината.
     – Той не лъже! Не лъже!
     – Дай му някакво успокоително! – почти заповедно изрече другият полицай на сестрата.
     Тя стана, извади някакъв блистер с успокоителни от витрината, напълни пластмасова чаша с вода и ги подаде на Боби. Той се завъртя назад.
     – Господине, моля да ни съдействате – тихо каза докторът.
     – Разбирам процедурата ви, но детето ми не се вписва в нея. Или изчакайте, докато се успокои, или синът ми няма да пие хапчета.
     – А разбирате ли, че това е възпрепятстване на нашата работа? – попита полицаят, вече на прага на търпението си.
     – Струва ми се, че вие нас не разбирате. Това, което е преживял, е много, дори за едно дете без фобия като неговата.
     Внимателният му колега посочи с ръка на сестрата да остави хапчето. Тя го сложи върху лист хартия, а до него – чашата с вода.
     – Благодаря ви – каза Мартин на другия полицай.
     Сестрата се приближи до доктора и прошепна в ухото му, че тази фобия може би е заради баща му.
     – Не можем да бъдем сигурни – прошепна докторът.
     – Кога ще можем да разберем състоянието на съпругата ми? – обърна се Мартин към сестрата.
     – Веднага, щом и ние бъдем уведомени.

     Два часа по-късно тя отвори очи. В стаята, в която се намираше, имаше само една дежурна сестра. Тя забеляза движението ù, но не направи нищо. Ева имаше превръзки на главата, на лявото рамо, дясното коляно и десния глезен. Раните не бяха дълбоки, лесно и бързо се почистиха, а превръзките, които медицинските сестри ù сложиха, спряха кървенето.
     Сестрата знаеше, че пациентката още е неориентирана и я изчака да свикне с това, което вижда. Ева погледна първо тавана на болничната стая. Погледът ù остана там повече от минута. Очите ù бавно се отместиха настрани към прозореца. След това се раздвижиха по-бързо. Мозъкът вече функционираше по-нормално и успяваше да възприеме обстановката. Обърна се на другата страна и видя сестрата. Тя ù се усмихна и се обади по станцията, че жената е будна.
     – Здравейте. Как се чувствате?
     – Защо съм тук? – попита Ева с отпаднал глас.
     – Бяхте в безсъзнание.
     Ева продължи да гледа лицето на сестрата в очакване на повече информация.
    – Защо? Къде е семейството ми? – попита с по-плътен глас, напоен с едва прохождаща тревога. – Те как са?
     – Те са в една стая, в безопасност, и чакат. След малко ще ви срещнем с тях.
    В стаята на доктора Мартин и Боби седяха прегърнати един до друг. Боби изглеждаше спокоен. На докторската маса хапчето и водата стояха непокътнати. Докторът вдигна слушалката, когато телефонът звънна, изчака да му съобщят новината за Ева и я предаде на семейството ù. Боби скочи от леглото и се затича към вратата. Нито баща му, нито докторът успяха да го спрат. Дори полицаите, които стояха от двете страни на вратата, не можаха да реагират навреме. След него се затича и Мартин. Полицаите тръгнаха след тях, но докторът им кимна да ги оставят.
     Мартин и Боби влязоха в стаята и видяха Ева да лежи на леглото. Когато очите ù срещнаха Боби, тя се усмихна и с усилие се надигна едва. Сестрата ù помогна да се изправи и намести възглавницата по-високо.
     Боби се хвърли в обятията ù и я притисна силно.
     – По-внимателно – предупреди го сестрата, но не го дръпна от майка му, а само докосна раменете му.
     В очите и на двамата бликнаха сълзи. Мартин се опитваше да задържи своите, но се оказа невъзможно.
     Те не смееха да ù кажат нищо. Постепенно, докато се питаха как са и си говореха общи неща, тя сама си спомни какво се е случило.
     При тях влезе докторът и помоли Мартин да изчака с Боби отвън. В отсрещната страна на коридора седяха двамата полицаи. По-нетърпеливият се изправи и застана до Мартин. Попита го с нескрита следа от сарказъм дали сега няма да има против да проведат разпита. Той не обърна внимание, само кимна и го успокои, че всеки момент ще бъде възможно.
     Малко по-късно докторът излезе и го уведоми, че не се налага съпругата му да остава в клиниката, но трябва да вземат някакви дрехи. Мартин се извини на полицаите и заедно с Боби излязоха от Спешния център. Прибраха се с такси, взеха някакви дрехи на Ева и се върнаха обратно с джипа.
     Нервите подскачаха по лицето на уставния полицай и той застана по-решително срещу тях. След като Мартин обясни на Ева за какво става въпрос, всички тръгнаха към дъното на коридора, където докторът разреши на полицаите да проведат разпита. По пътя за там Мартин я подкрепяше, като я държеше под мишница, за да не стъпва на пода с цялото си ходило. Болките от всяка крачка и движение на тялото се отразяваха в кратките гримаси на лицето ù. Ева и униформените седнаха пред последната масичка, а Мартин и Боби се отдалечиха достатъчно, на място, където стриктният полицай им заповяда да отидат, за да не чуват разговора. Разпитът не продължи повече от пет-шест минути. След това състрадателният полицай се приближи до Боби, за да му каже, че е негов ред. Боби отговори, че ще отиде там само ако майка му или баща му са с него. Той разреши да остане с майка си, за да не я измъчва с ходене, а Мартин отново изчака на разстояние. Хванал ръката ù и усещайки нейната физическа близост, той успяваше да отговори на всичките въпроси на полицаите. Докато слушаха отговорите, нервакът четеше показанията, писани от доктора. Обясненията на Боби съвпадаха с показанията на Мартин и Ева. В края на разпита ги освободиха да си вървят. Когато останаха сами, по-внимателният полицай вдигна вежди и направи с глава жест, който казваше, че е нямало място за съмнение.
     – Искаш да кажеш, че сме ги разпитали напразно?
     – Нищо подобно. Но винаги съм ти казвал, че не трябва да притискаш така хората, а да се действа според тях и ситуациите.
     Секунди по-късно другият отвърна:
     – Не така е записано в правилника.

1 коментар:

  1. Романът е невероятен. Написан е по страхотен начин.Няма нищо излишно-нито прекалено много описания, нито прекалено дълги диалози.Краят е неочакван."Апартаментът" е роман,който си заслужава да бъде прочетен много пъти.Браво!!!

    ОтговорИзтриване