първа част
1.
Петнайсет минути след осем вечерта, Иво гледаше новините с интерес, какъвто подхождаше на малко дете, впечатлено от поредната серия на любимия си анимационен филм. Говорителка обяви, че през последните пет години броя на самоубилите се хора се е доближил до броя на убитите. Според социологическото изследване 30 % от смъртността в България се заемат от самоубийците Като най-честа причина се изтъкваше безработицата, след тях се нареждаше самотата, следвани от семейните проблеми. Най-малък процент се дължеше на сектите и дрогата. Говорителката продължаваше да навлиза в подробности, но Иво не слушаше повече. Очите му гледаха екрана втренчено, а слухът му не долавяше почти нищо.
Малко по-късно говорителката се смени от синоптикът, който започна да обяснява колко променливо щяло да бъде времето в Европа. За България той обещаваше рязко повишение на температурата през уикенда, нещо твърде необичайно за началото на февруари. Почти отърсил се от хипнозата, Иво вдигна бутилката бира, но още преди да я допре до устните си, разбра, че е празна. За разлика от пепелника пред него, в който лежаха смачкани три фаса. Взе вилицата и я насочи към салатата. Секунди след това се разколеба.
Анета излезе от стаята на Иван и Деси и седна на дивана до Иво. Усмихна му се. Той се поразмести едва, опита да се отпусне в прегръдката й, но статистиката не излизаше от главата му. Неговото каменно изражение на лицето отлично се сливаше със студения блясък на очите му. Искаше й се да върне нежността му, която от известно време се беше позагубила, искаше да го избави от стреса и напрежението, които се трупаха и напоследък често го навестяваха. Липсваха й, защото с нищо не можеше да замени спокойствието, с което я изпълваше, като го виждаше усмихнат. Безмълвието и липсата на реакция замразиха желанието й и заразиха нейното лице с неговата апатия.
- Съобщиха броя на самоубийците. Две трети от тях отнели живота си заради семейни проблеми. – Анета раздвижи плахо пръсти върху гърдите му. – Най-добрият ми приятел сигурно е сред тях.
- За Асен ли става дума?
- Защо имам чувството, че всичките ми приятели, познати все повече намаляват? Нямам предвид само колегите, които се самоубиват заради една или друга причина. Чувствам се адски тъпо… несигурно… Тия нещо все повече започват да ме плашат.
- Прекалено навътре взимаш нещата, а и тия новини… и начина, по който ги казват..!
- Това са хора – продължи Иво, без да я поглежда, - с които малко или много прекарвам времето си. Ами когато един ден се събудя с кошмарната истина, че вече нямам приятели? Казвал ли съм ти, че вече не мога да се сприятеля? Всеки те дебне, говори зад гърба ти… Знаеш ли, кое е най-страшното? Много от тях дори не знаят защо го правят. Ако преди години е имало някакви мотиви, сега поведението им е изпразнено от съдържание. Какво ще правя, когато това се случи?
- Ти няма да останеш сам. Имаш мен, две малки хубави деца. Нима ние нищо не значим?
Нуждаеше се от няколко секунди, сякаш да се измъкне от неподвижността, която го приковаваше за дивана и да се слее с чувствата, пропити в думите й. Прегърна я така, че тя се наклони към гърдите му. Тогава Анета чу не особено равномерното и спокойно биене на сърцето му.
Иво говореше бавно и не изглеждаше притеснен, но вътрешно никой човек не можеше да скрие вълнението и тревогите си. През последните няколко години той чувстваше как мъжествеността и твърдостта му избледняват и изчезват от него. Усещаше безсилието да направи каквото и да било, за да ги върне.
Обмисляше да напусне работа и да се захване с нещо различно, защото разните вземания-давания с престъпния свят не го съблазняваха. Покварата настъпваше всеки ден, всяка минута и това се оказваше единствената алтернатива. Не можеха да го накарат от честен служител да се превърне в лицемерен защитник на града, където бе израснал и отгледал двете си деца. Любовта на цялото му семейство го крепеше и запазваше все още човека в него.
Харесваше й прегръдката му, топлината на добре оформеното му тяло и на домашния им уют, който се запълваше от двете прекрасни ангелчета. Често оставаха в това положение и благодареше на господ, че я бе отървал от зловещата възможност да остане сама, дължаща се на прекалената й свитост и скромност, заради която всички момчета от училище и от университета я отбягваха. В нея отдавна не живееха дългите самотни нощи и скучни дни, пропити с неутешим плач и тревога за бъдещето. Сънят я посрещаше свита в единия край на леглото с помрачените мисли и си тръгваше от нея рано сутринта, оставяйки я неотпочинала и с постоянно главоболие. Но това събуждане сега й напомняше малко на отдавна забравените. Тя трепна и погледна Иво. Топлината и спокойствието ги бяха унесли и те неусетно се бяха оказали в прегръдките на съня. Анета лежеше върху него, почти свита на кълбо, като в студентските години и след тях, а той леко изкривен в кръста, с ръка спусната свободно от дивана и крак, опрян на пода.
Телефонният звън рязко извъртя погледа й напред, но все още не осъзнаваше какво точно става, заклещена между съня и реалността. Стори й се, че слухът й поднася звукова измама. Телевизорът излъчваше стар черно-бял филм с надписи. Новият звън я извади напълно от междинното състояние и я подкани да измине трите метра, за да вдигне слушалката. Едва сега осъзна какво я бе накарало да се събуди, трепвайки. Дълбокият сън на Иво никога и нищо не можеше да го наруши. С особената поза приличаше на мъртвец.
Телефонът настояваше, а човекът, набрал номера, изглежда нямаше никакво намерение да се отказва. Анета се изправи и докато вървеше към телефона, обърна внимание на часовника на телевизора – един и пет. На дисплея имаше само кратък надпис: „непознат номер”. Извади слушалката от поставката, като прекъсна поредния звън.
- Ало?
Отсрещна не се чуваше нищо.
Анета погледна Иво. Той продължаваше да спи непробудно.
- Ало? – повтори тя, обръщайки се към телефона - Ало, говорете по-силно, нищо не се чува. – В тихото пространство отвъд пропя свободният телефонен сигнал.
Разпадането на връзките все още се случваше по ред причини. Може би звъняха отдалече. Всъщност роднини в чужбина нямаше. Колко отдалече? Родителите й живееха във Велико Търново. Имаше твърде голяма вероятност да са те – по принцип се чуваха през ден-два, а сега не се бяха чували от началото на седмицата. Не се сещаше за други познати и приятели, които биха си позволили да им звънят по това време. А това я уплаши. Страхът я разтрепери, както внезапен силен вятър - клоните на младо дърво. Ако наистина се обаждаха родителите й по това време, в никакъв случай не беше за добро. Остана до телефона, хапейки устни. Липсата на телефонен звън я притесни повече, отколкото в обратния случай. Мислите, родени от притесненото й състояние й втълпяваха, че ако са били родителите й, досега щяха вече да са се обадили. Но вътрешен глас се опита да я успокои, че вероятно е било грешка. Бързо отхвърли успокоението, звучеше й твърде нелогично. „Сигурно се е случило нещо с майка или татко, не са искали да ми звънят, страх ги е било да не ме притесняват.” Колкото и да й се искаше тази мисъл да я успокои, всъщност я разтревожи още повече. Тялото й отново се разтрепери. Сети се за децата си. Хвърли бегъл поглед към Иво и тръгна към стаята им да ги провери. Отвори тихо вратата, надникна вътре и на лунната светлина забеляза как сладко спят. Излезе от стаята и преди да стигне до дивана при Иво, телефонът отново напомни за себе си. Анета подскочи. Нервите й се бяха изострили и изпъваха тялото й като карфици, обърнати с главата надолу, готови всеки момент да прободат всяка уязвима част. Почувства се раздвоена между две действия – да вдигне слушалката или да събуди Иво. „Ако са родителите ми, защо трябва да го събуждам?” Следващият звън разби колебанието й и тя изтича да го събуди.
- Иво! – разтърси го тя. – Иво! Телефонът звъни! – Той само помръдна главата си. Тя повиши глас. - Иво, стани, някой звъни на телефона! Иво!
- Какво? - попита той сънено и отвори очи едва.
- Телефонът… - прошепна Анета.
Поредното звънене.
Иво погледна часовника си, скочи от дивана и вдигна слушалката.
- Да! – отсреща невидимо се разхождаше дълбока тишина. – Ало, чувате ли ме? – Глухо и празно. Секунда след това като че ли долови нещо неопределено, някакво неясно присъствие. Едва сега се сети да обърне гърба на слушалката – непознат номер. Погледна Анета. - Ало-о-о-о-о, чувате ли ме? – Остана още малко в изчакване, но тъй като никой не се обаждаше, затвори.
- И на мен никой не ми отговори – прошепна бързо Анета. – И не изписа номер.
- Звънял е и преди?! – В гласа му имаше повече учудване, отколкото някакво вълнение.
- Да, и сигурно е звънял няколко пъти преди да се събудя. Тази настоятелност ме плаши.
Иво накриви устни в кратка полуусмивка.
- Защо се смееш? Едва ли е някой, който загрижено да ни пита как сме… Не вярвам да са нашите – поне щеше да изпише номера им!
- Напрегнала си се… Човек в такива ситуации е склонен малко да преувеличава. Както и аз може би… Отсрещна нищо ли не чу?
- Не, пълна тишина. Защо?
- Не съм сигурен, но ми се стори, че долових нещо…, нещо като въздишка…, явно от внушение, от желанието ми да чуя глас… - Той я прегърна и тръгнаха към дивана. – Спокойно, не виждам причина да се притесняваме. Следващият път ще успее да се свърже и ще разберем…
Телефонният звън прекъсна всякакви догадки и предположения. Двамата се спогледаха. От нейните очи надничаше уплаха, а в неговите - разколебаващо се спокойствие.
втора част
Телефонът звънна втори път.
- Чакай! – каза й той, сякаш тя бе тръгнала да вдига слушалката.
Телефонът се разтрепери за трети път.
- Няма да вдигаме веднага. Нека изчакаме малко.
Четвъртия звън й се стори много силен и тя се притисна в прегръдката на Иво.
Пети звън разтърси телефона.
- Искам да разбера наистина ли е толкова настоятелен.
Шести звън.
- Продължителното звънене може да събуди децата – промълви Анета с разтреперан глас.
Иво не каза нищо.
Седми звън. Иво се приближи към телефона.
- Това не е ли достатъчно? – Анета усещаше как се поддава на страха си. - Моля те, вдигни телефона.
- Сигурно е човек с голямо търпение.
Той иска да вдигнем, помисли си Анета.
- Мислиш ли, че някой си играе? – попита Иво с ясното съзнание,
че въпросът му е глупав, но с него по-скоро искаше да се отърве за
момент от страха си.
- Едва ли може да си говорим за игра по това време!
Осми звън.
Игра…, замисли се Иво. Какъв идиот ще е тоя да си играе така по това време!
Той протегна ръка към слушалката.
Девети звън.
- Ало?
- Ало? – чу се отсреща в слушалката.
- Да, моля…
Анета наблюдаваше спокойното лице на съпруга си.
- Ало…
- Да, чувам ви. Вие чувате ли ме? - Иво заговори по-настоятелно, но със същия спокоен тон.
- Добър вечер. Семейство Ангелови?
- Съжалявам, имате грешка.
Непознатият затвори. Иво направи същото, вглеждайки се в наелектризираното от ужас лице на Анета.
- Затвори. Търсеше семейство Ангелови.
- А на мен защо ме ми отговори?
- Не знам. Нали каза, че не си чула нищо. Може да не те е чул добре…или изобщо. В началото и на мен не ми отговори, нали видя?
Недоверието в погледа й се озърташе уплашено и сякаш искаше да каже на привидното спокойствие в очите на Иво, че не е нужно да се преструва. Иво разбираше погледа й, но неяснотата не му предлагаше друг вариант, освен да се надява, че никой не би ги безпокоил точно по това време. Опита да прехвърли подправеното си успокоение върху Анета като я прегърна и тръгнаха към дивана, въпреки да чувстваше някъде дълбоко в себе си страха, който всеки момент щеше да се промъкне като вирус в очите, на лицето, във всяка клетка на тялото му.
Новият телефонен звън им се строи по-продължителен, а звукът – по-силен.
-Да, моля. – Гласът му се различаваше от преди. Представляваше сплав от фонетична твърдост, настойчивост и ярост.
- Семейство Ангелови? – същия непознат, същият въпрос. Този път ме чу веднага, помисли си Иво, а страхът вдигна глава, огледа се и като хищник се насочи към сърцето му.
- Господине, казах ви, че имате грешка.
- Вие кой номер имате?
- Вие кой номер набирате?
Затвори. Иво направи същото.
- Много често бърка! И по никое време ме пита кой номер имам аз! Вместо да ми се извини…
Страхът остави частица от себе си в сърцето му и тръгна нагоре. Но там сякаш мутира в ярост.
Телефонен звън.
Яростта тичаше. Пренасяше се по кръвоносните съдове.
Иво вдигна слушалката, но не каза нищо. Заслуша се.
Отвъд не се чуваше нищо друго, освен тишината.
- Не знам кой си, но те съветвам да не безпокоиш хората в един и половина през нощта. - Гласът му звучеше леко изменен под въздействието на яростта, но думите се изреждаха бавно. - Ако не ти се спи, излезе навън, отиде в бар или където пожелаеш. Но внимавай какво правиш там, защото ще съжаляваш цял живот.
- Семейство Ангелови?
- Не ме интересува кого търсите и защо по това време - едва сега, за секунда се улови, че смени обръщенията. - Казах ви, оставате хората да си почиват.
- Няма грешка… - Гласът отсреща, който звучеше скромно преди, коренно се промени в плътен, мъжки, глас. Звучеше враждебно, но не съвсем заплашително. - Ще се наложи да свършим една работа с теб.
- МОЛЯ??? - Иво изви гласа си, крайно удивен от чутото.
Анета сложи пръст пред устата му, за да го накара да говори по-тихо, но той не й обърна внимание. Присвитите му очи гледаха някак неопределено.
- Не ме ли разбра?
Яростта безвъзвратно беше претопила страха.
- Няма вече такива семейства. Не мисля, че между хората има ангели.
- По дяволите, защо… - Иво махна пръста на Анета от устата й. В гласа му течеше крайна ярост, която увеличи скоростта на думите му.
- О, май събудих вече нервите ти. Ето колко малко е необходимо на човек, за да се ядоса и превърне в сатана. - Гласът на непознатия звучеше спокойно, ясно и плаваше по рекат на иронията. - Човек е страшно уязвим и пред непоправимите усложнения или се примирява или се опитва да се спаси, но опитът му си остава само опит. Разбираш ме, нали? Трябва да ме разбираш. Не си помисляй да ми затвориш, защото започнал ли си вече, трудно ще се отървеш. Тези, с които съм говорил, са се отървавали не от моя милост, а от живота си, в пристъп на бяс и гняв, вместо да избират между две простички неща.
Иво затвори телефона и почувства как кръвта му закипява.
- Какво стана? - попита Анета развълнувано.
Но Иво беше доста побеснял, за да й отговори веднага. Винаги се стремеше, полагаше големи усилия да не вълнува нервната си система. Анета отдавна не го бе виждала толкова ядосан. Той набра някакъв номер и изчака напрегнато. Тя наблюдаваше всяко негово движение, силата, с която притискаше телефонната слушалка. Гневът се разхождаше като властелин върху всяка част на лицето му.
- Извинявайте, че ви безпокоя, но един тип непрекъснато ми досажда и заплашва по телефона - обясни той на жената, която поздрави отсреща. - Очаквам да ми се обади отново. Бихте ли могла да засечете откъде се обажда? - Той изчака за момент. - Благодаря ви.
- Какво има? - попита пак Анета.
- Говореше ми за разни ангели, дяволи, заплашваше ме…
През главата й минаваха спомени за разказвани случки в полицията с най-различни типове, как той винаги й е казвал, че са го псували, че са му посягали, но Иво се държал хладнокръвно. Не се съмняваше, защото при семейни проблеми или каквито и да било неприятности, Иво винаги спазваше препоръките на здравия разум. Но… за съжаление реалността напоследък се беше променила чувствително. Спокойствието му бе останало далеч назад във времето.
- Сигурно е някакъв сектант - предположи Анета.
- Защо мислиш така?
- Само предполагам, … от приказките му…
- Ти познаваш ли такъв?
- Не, защо трябва да познавам?
- Опитвам се да си обясня откъде ни има телефона. И аз уж не познавам… Но не можем да бъдем сигурни. Не беше пиян - имаше спокоен, нормален за трезвеник глас, но онова, което бръщолевеше… не мога да го определя по същия начин. Но защо звъни на нас?! Защо е звънял продължително и продължава да звъни?!?
Телефонен звън.
- Семейство Ангелови? Ха-ха-ха… Слушай, надявам се, твоето семейство не носи това име.
Анета му направи жест с ръка да се успокои за момент и цялата му сетивност я обгърна. Нейната нежност и красота се разляха върху напрегнатостта му като лековит извор и успя да я уталожи в най-дълбоките недра на съзнанието му. Незнайно докога.
- Не ви познавам, господине, но тези шегички не вървят, а и нямам настроение да слушам религиозни послания.
- „Шегички”? Господине, това прилича ли ви на шега?
- Трябва да сте много….
- Тъп, нали? - В слушалката се чу дебел, неприятен смях. - Значи аз просто си плямпам по телефона ей така?
- Уморен съм и ми се спи…
- Защо не почнем да си говорим на „ти” ? - прекъсна го с неподправена искреност непознатият.
- Не ми е приятно да разговарям с вас. - Иво лесно можеше за затвори телефона, но първо трябваше да даде време, за да го послушат, а и трябваше да разбере какво иска да му каже натрапникът. И защо точно на него. През цялото време се опитваше да си спомни дали гласът не му е познат отнякъде.
- Не се прави на любезен - повиши глас непознатият. - Няма вече хора. Има само същества.
Иво не отговори. Едва сдържаше гнева си. Анета постави пръст върху устните му, а другата ръка положи върху гърдите му, точно където се намираше сърцето.
- Ти ми затвори телефона - промълви едва гласът отсреща. Не толкова с тъга, колкото с израз на съжаление за Иво. - Казах ти да не го правиш.
- Направих го, защото не сте ми приятен - отвърна му Иво някак си бързо, но спокойно.
- Да-а-а-а… Съществата вече наистина са такива. Отблъскващи, вулгарни и гадни.
Гласът продължаваше да му звучи непознато. Пред очите му преминаха всички колеги, познати, някои престъпници, които успя да си припомни. Но за съжаление никой не притежаваше такъв глас.
- И с другите ли провеждате разговорите си така? И с тях ли си играете?
- Аз не си играя с никой. - В гласът се долавяше известна доза сериозност, обявена доста рязко.
Иво сметна, че времето е достатъчно и махна ръката на Анета от гърдите си.
- Добре, както и да е. Съветвам ви да затворите. За ваше добро и да не звъните повече на тозиномер. - Последва пауза, в която Иво очакваше да чуе поредното откровение или заплаха. - Ало?
Непознатият затвори.
Погледите на Иво и Ани не спираха се докосват. Той забеляза, че страхът в очите й беше леко замъглен от навлажнения поглед. Тя забелязваше в неговите нереално спокойствие. Но не това я плашеше. Страхуваше се, че Иво почти е загубил хладнокръвието си и все по-често се поддава на гнева, на тревогата, на добротата.
Телефонът звънна.
- О, Господи! - трепна Анета и допусна отчаянието в гласа си.
- Ало?
- Господине, този тип наистина е опасен - откровено заяви женския глас с възмущение. - Засякохме го, че се обажда от мобилен, регистриран на фирма. Интересува ли ви името й?
- Да.
Тя му продиктува данните, той й благодари и затвори.
- Какво ще правим? - попита го Анета, докато той пишеше по листа. Иво не промълви и звук. Но тя нямаше търпение да разбере какво се върти в главата му и каква ще бъде реакцията му. Осъзнаваше, че се притеснява повече за него, отколкото за себе си. Влагата почти се изпаряваше от очите й, изсушавана от изправящия се страх. - Ще звъниш ли там?
Иво остави писалката и се вгледа в красивото лице на Анета.
- В никакъв случай! Нямам представа с какво се занимава тази фирма. Не знам дали досадникът е служител или началник, но предполагам, имайки предвид часа, че той е сам.
- И? Ще дебнем до телефона?
- Успокой се. Искам той сам да се издаде.
Анета не разбираше какви са намеренията му, но повече не посмя да пита.
Наближаваше два часа. Умората се оказваше безсилна пред случващото се. То щеше да ги спаси от нея и да ги държи будни. Цялата нощ.
трета част
Навън времето се беше променило - валеше проливен дъжд. Между асфалта и бордюрите течаха реки, които носеха окапали листа, угарки и всевъзможни други боклуци, които по една или друга причина, не се намираха в кофите за боклук.
Една чернокоса жена спусна щорите на прозореца пред мивката и продължи да мие чиниите. В самото начало идеята за прозорец на това място й харесваше, но вече не й се струваше така привлекателна - нито денем, нито нощем. Не го споделяше с никого, дори с мъжа си - не искаше да разбират за внушението й, че някой я гледа и дебне. Дори и през деня не се чувстваше спокойна. От време на време повдигаше щората внимателно и почти незабележимо. Закриващата се гледка откъм двора, който се осветяваше частично от уличната лампа, не й позволяваше да разбере дали не се навърта някой наоколо. Притеснението за съпруга й и страха, подклаждан от неприятните мисли постепенно усилваше тревогата й. Беше оставила чиниите за утре сутрин, както обикновено, но не можеше да заспи. Безпокоеше се за него. Около шест часа вечерта той я предупреди по съседския телефон да не го чака, защото шял да остане до късно на работа, а после можел да отиде с колеги да пийне някъде. Прозвуча й повече от странно. Не беше получавал нищожната си заплата редовно, а сега щял да остане след работа. Мислеше си, че измиването на съдовете ще разсее безпокойството й, но то като че се беше уголемило. През няколко минути ставаше и поглеждаше през прозореца на хола, а въпросът дали вече си идва рисуваше по лицето й като мрачен авангардист. Миеше приборите внимателно, водата течеше бавно, за да може да чуе и най-малкия звук извън къщата.
Таня не работеше нищо и разчиташе единствено и само на съпруга си. Не можеше да си намери работа вече близо година. Беше пробвала на няколко места. На повечето й отговаряха, че има възможност да я наемат, но все така се получаваше, че назначаваха други. При поредния отказ, той отиде с нея, въпреки нежеланието й, и вдигна скандал на управителя на фирмата, в която жена му кандидатстваше. Бяха разбрали, че са назначили по-ниско квалифициран човек за тази длъжност. Наложи се охраната на фирмата да го изхвърли. Той не се даде толкова лесно и се сби с тях, а заради него, единият от охраната без да иска удари шамар на Таня. След тоя срам тя не посмя да кандидатства отново за работа където и да било.
Съпругът й не донасяше големи пари в къщи, взимаше около средната заплата, доста често не навреме. Живееха на прага на мизерията и парите им не стига дори за храна. Случваше се последната седмица от месеца да се хранят само с хляб и лютеница, или ако беше лято с хляб и домати от градината на родителите й. Понякога си имаха проблеми с плащането на тока, затова нерядко останаха на свещи. А разговорите вечер се превръщаха в караници заради струпващите се неприятности. Нямаха си дори и стационарен телефон, да не говорим за мобилен. Той ходеше през студените месеци с един и същи шлифер, който сваляше от гърба си единствено през лятото. Носеше го пет години и всеки можеше да забележи вехтошарския му вид от немалкото разпрани места по него. Шибаният начин на живот го бе изменил толкова, че когато трябваше да се изглади някоя негова дреха и жена му винаги му го натякваше, той не позволяваше - харчело се много ток и вода. Не му пукаше как изглежда. Искаше да носи добри пари. Веднъж бе събрал смелост да говори с шефа му и да поиска мъничко увеличение на заплатата, но коравосърдечният му началник не искаше да го слуша. Много пъти споделяше с жена си, че не знае как ще продължат нататък. Не я упрекваше, че не може да си намери работа. Яд го беше на шефа си, на хората като него, които познаваше и не искаха да му помогнат, въпреки че той правеше каквото можеше за тях, и за целия този гаден, шибан, проклет живот, живеещ го в този гаден, шибан, проклет свят, както често се изразяваше.
Оставаха й още две чинии и усещането, че скоро трябва да привърши с това, почти я подлудяваше и караше да си мисли, че нещо лошо се е случило с Драго. Тази мисъл непрекъснато ръфаше съзнанието й и потискаше опита й за успокоение, че има възможност той наистина да запива в тъмния ъгъл на някоя евтина кръчма с намерението да удави мъката си с домашна ракия, за да забрави за проклетия си живот. И сигурно пие отдавна, защото голямата му мъка не можеше да се стопи с чашка-две. Когато се почувства напълно замаян, ще се опита да намери вратата на кръчмата и ако успее да се добере до нея и да я отвори, най-вероятно ще падне след първите нестабилни крачки. Нямаше да му е за първи път. А може би това вече е станало, притесни я съзнанието й.
Не, не, не, говореше му тя, сякаш то представляваше едно живо същество.
Случваха им се вечери, след като децата им заспят, освен караниците, да се прегърнат и да пролеят някоя и друга сълза. Децата отдавна спяха и явно не се тревожеха така, както майка им. Две малки момичета, които още не познаваха коварността на живота и цената на оцеляването. Тя изми и последната чиния и я постави да се сушат. В този момент й се стори, че чу стъпки. Не можа да реагира адекватно и остана заслушана без да мърда. Помисли си, че така й се е сторило, вероятно заради по-небрежното и невнимателно поставяне на чинията в сушилнята. Но това изглежда не й хареса, искаше наистина звука от чинията да се е слял с движение отвън, със стъпките на съпруга й. Вдигна едва лентите на щората и предпазливо погледна в тясната пролука между тях. Някаква сянка като че мина набързо по пътеката която водеше към двора. Това означаваше, че някой минава по плочките, водещи от тротоара към входната врата на къщата. Представата и надеждата, че най-сетне мъжът й се е прибрал уталожи за момент притеснението й и тя повярва, че това, което е чула, не е било само звука от поставянето на чинията. Нямаше съмнение, най-вече заради сянката на човешка фигура! Но вместо да продължи да се успокоява и да изтича към входната врата, тя не се довери съвсем. Защото от сянката ясно личеше, че този човек не бе пиян. Минаваше два часът и според нея нямаше шанс съпругът й да остане още една смяна на работа, за да се прибере по това време. Не вярваше толкова много да са го задържали. Отново разтвори съседните ленти на щората и се загледа към двора. Поохлади кратковременната си радост и притихна в дълбоката тишина на къщата. Остана неподвижна. В следващите секунди тишината стана по-плътна. Драго имаше ключ за вкъщи. От кухнята нямаше как да чуе превъртането в бравата, но можеше да чуе поне отварянето и затварянето на вратата. Притесни се за малките си момичета. Направи една безшумна крачка напред, след това пристъпи и с другия крак. Приближи се до вратата, отвори я безшумно и застана, цялата в напрегнато очакване и наострен слух, като държеше дръжката. В тяхното коридорче бе тихо като в пустиня, тъмно като в пещера, а навън дъждовно като в Англия… а някой стоеше? пред входната врата или някъде около къщата. Тревожните сигнали в съзнанието й се разрастваха, пречеха на обикновената трезва мисъл и действаха с по-голяма сила от тях. Ако все пак някой бе минал по пътеката, той несъмнено е имал за цел да влезе в къщата. Страхът, като вкоренил се бодлив храст в душата й, я прободе неприятно, за да й подскаже, че този някой не е съпругът й, а опасен тип. В дясно от входната врата се намираше прозорец, който тя все още не смееше да погледне. Напрегнатият й слух очакваше да чуе някакво движение отвън, а изострено й зрение не позволяваше други предмети да попадат в него. Вече не чувстваше дръжката на вратата - така плътно се бе сраснала с ръката й. Гледаше входната врата с ужасяващото очакване всеки момент да се отвори. В момента не го осъзнаваше, но вече не мислеше за Драго. Съзнанието й хипнотично се подаде на влиянието от видяната сянка.
Входната врата беше заключена, но фактът не доставяше нужното успокоение - не се знаеше кой е натрапникът пред къщата и с каква сила разполага. Тишината, неизвестността и опасението, че отвън има някой разтрепериха тялото й. Незнайно как мисълта за децата й успя да премине през бодливия храст и изчезна също така рязко. Все още ли са в леглата си и спят? Пръстите й леко се раздвижиха по дръжката и Таня неусетно извърна поглед към прозореца. Мислите й опитваха да преборят тревожните сигнали. Макар и за кратко, мигът се оказа достатъчен, за да я накарат да отпусне тихо дръжката и де се доближи до малкия прозорец. Но от него не се виждаше нищо, защото уличната лампа от тази страна не работеше от дълго време. Мислите успяха да преобразят ужаса от очакването в загриженост за децата и тя се насочи към детската стая. Въпреки това, Таня се отдалечаваше бавно от прозореца - тревожните сигнали взеха надмощие, за да не й позволят да се освободи напълно от страха.
Отново внимателно натисна дръжката на вратата. Тя се отваряше с леко проскърцване, но Таня беше забравила. Сети се, като чу неприятния звук. Постара се да отвори вратата още по-внимателно. Когато надникна вътре, не посмя да светне лампата - едно от децата й спеше леко и се будеше, а пък и онзи със сигурност щеше да забележи светлината. Приближи се до другото дете и го целуна по бузката. После отиде при сестричката му. Едната й ръчичка лежеше върху завивката и Таня много внимателно я пъхна под нея. Остана за миг, загледана в лицето й, но за нейно щастие, детето не се разбуди. Изправи се и неволно? погледна към прозореца. Бе им казала да спуснат пердето преди да легнат, но те явно бяха забравили този път. Дори и тя не знаеше - в такъв момент не можеше и да осъзнае това - как се сдържа да не извика. Видя как някой премина през прозореца. От ляво на дясно. Много бързо, за да се улови с човешки поглед. Таня се разтрепери още веднъж. Посоката на преминаване загатваше, че този някой заобикаля къщата и според обиколката му, сега щеше да мине зад спалнята, а после зад хола и кухнята. Последните капки предположения, че онзи отвън е Драго се изпариха мигновено. Страхът имаше пълния потенциал да мутира в паника. Изпита неистово желание да изтича в кухнята, да угаси лампата, която все още светеше, и да погледне през прозореца. Но това можеше да бъде клопка. Ако непознатият я бе видял, съществуваше опасност да я изненада. Да си остане скрит някъде около детската стая и когато Таня я напусне, той да се опита да влезе. Тя не знаеше как точно щеше да стане това; интересуваше я единствено, че това не би било изключено. Да счупи прозореца? Безумната мисъл я прикова в стаята и тя седна на един от двата стола, върху който момичетата оставяха дрехите си, на около метър от прозореца, а очите й се забиха в него като пирони. Но никакъв силует не се появяваше.
„Ох, Драго, къде си?”
След останалия без отговор въпрос, тя усети как цялото й тяло вече трепереше. Чувстваше слабост в коленете и ръцете, главоболие с тенденция да се задълбочи, а мълчаливото очакване затваряше кръга й на страх и внушения.
Таня подскочи. От гърлото й излетя първото хълцане, повлияно от нещо ужасяващо. Можеше да се закълне, че сянката е силует на момче или мъж с оплешивяла глава. И в същото време се удиви на себе си как е могла да забележи такова нещо! Тя изхълца още веднъж. Драго не бе плешив.
…мъжът отвън е плешив…
Който да беше отвън, нямаше добри намерения. Дебнеше като хищник около къщата и търсеше начин да проникне вътре.
с л е д в а...
М И Л О С Т И В А Р Ъ К А
- Мамо, и цветята са като хората. Нуждаят се от грижи. Ако не ги поливаш, умират.
Въздухът вън бе обладан от топлината на юлската вечер. Лина поля цветята на терасата и се прибра вътре.
Легна на леглото в спалнята и се отпусна. Не искаше да се среща с никого. Нито да говори с когото и да било. Скръбта й за момент се стопяваше и тя отдаваше мислите си на възвишеното и божественото. Имаше чувството, че лети, сякаш е душа, отървала се от телесната обвивка. Много пъти се потапяше до дълбините на съзнанието си и виждаше неща, които никой друг не знаеше, че съществуват.
Входният звънец разруши дълбокото й спокойствие и тя изплува на повърхността.
Когато отвори вратата и видя униформените полицаи, мислите се залюляха от мрачни вълни и се заблъскаха в главата й.
- Вие ли сте г-жа Маринова? – попита единият полицай, въпреки да знаеше, че тя живее сама.
- Ние сме от полицията. Аз съм гл. сержант Кирев, а това е гл. сержант Минков – прекъсна всякакъв отговор другият униформен и продължи с нахалството си: - Тук сме по сигнал на ваши съседи, които от няколко дни се оплакват, че…
Лина вече не чуваше какво й говори той. Краката й отслабнаха, отпуснаха тялото й, понесоха я назад и миг след това то падна на пода, а тя затвори очи.
Полицаите я вдигнаха и я оставиха легнала на дивана. Лицето и тялото й не помръдваха.
- Студена е! Не напипвам пулс! – каза Минков и се втриса от думите си.
- Мъртва ли е? – попита Кирев с относително спокоен тон.
- Познавам по физиономия жената от доста време. Знаеш, че живея в този квартал. Но ако в момента е само в безсъзнание… - дълбоко се надяваше да е така – аз няма да позволя да я пратят в лудницата.
- Тогава знаеш, че много от живеещите около нея са подлагани на безпокойство и безсъние заради внезапните й викове.
- Кирев, тя няма да отиде в лудницата! – Ръката му продължаваше да стои върху китката на Лина. Обърна се рязко към лицето й с изненада и надежда. – Напипвам пулса й!
Следващите секунди изтичаха безкрайно бавно. Двамата полицаи стояха над нея и очакваха да се съвземе. Лина отвори очи и ги погледна безизразно. Кирев размърда устни, искаше да й каже нещо. Но не успя заради Минков, който внимателно я прегърна и я изправи.
- Искате ли вода…или…
- Моля ви, напуснете апартамента ми – промълви тя и седна по-удобно.
Въпреки молбата й, Минков отиде да донесе вода.
- Върнете се, ако обичате… Не искам вода.
Той се спря и погледна въпросително Кирев.
- Да я оставим, ще дойдем друг път. – Минков се приближи и като осъзна казаното, се поправи: - Ще дойда сам.
- Ти да не си побъркан? Какво значи „ще дойда сам”?
Лина вдигна глава и се загледа в горната част на отсрещната стена. Свлече се бавно от дивана без да променя полезрението си. Очите й горяха от незавършена обич и плачеха от прекъснато щастие.
- Г-жа Маринова, - Кирев се опита да застане пред нея – нека не си губим времето взаимно…
Минков му попречи. Кирев го изгледа злобно.
- Как ще реагира началника, когато разбере, че възпрепятстваш разговор между служител на закона и нарушител на спокойствието в блока?
Минков нямаше намерение да му казва каквото и да било. Опитваше се с поглед да го спре и да го накара да си ходят.
- Сине… - думата излезе от устата й едва. – Аз полях цветята и днес. Говорих им за теб, но много, много ми е мъчно, че не мога да разговарям с тях. Липсваш ми… - Тихият й монолог едва се чуваше. – Знам колко по-добре се чувстваш там, но мен ме боли, когато съм сама. Мисля за теб и за всичко, което е над нас и ми става леко. Ако всички правим така, светът щеше да е по-добър. – Полицаите недоумяваха. – Всички щяхме да бъдем променени… - Лина спря и се заслуша като че ли някой й говореше. - Каза ми да си вървите – обърна се към Кирев и погледна Минков. – А Вие да останете.
Кирев я изгледа още по-озадачено и ядосано.
- Кирев, излез и ме изчакай в колата!
Кирев премести нервно очи от колегата си към Лина и с трясък затвори вратата на апартамента.
- Виждате ли го? – попита тя Минков и посочи с очи към стената. – Това е моят син. Всеки път, когато се появи, пищя от радост и скръб, а когато си отиде, сълзите ми не спират да текат. Всички ме мислят за откачена, но аз не им обръщам внимание. – Минков гледаше напред, но виждаше само стената. – Когато се яви за първи път, каза ми, че не е умрял, а че е на друго място и изглежда по друг начин. Чувства се добре. Това ме радва и натъжава. Всяка сутрин, когато ставаше от сън, казваше добро утро на слънцето, на птичките и на цветята, а вечер преди да си легне, разговаряше с тях – не разбирах какво – и им пожелаваше лека нощ. – Минков пропълзя с поглед по лицето й и отново се обърна към стената. – Не сме религиозни. Никога не сме говорили за Бог, за библейски притчи, но една вечер той ми каза, че е видял Исус Христос, и го повикал при Себе Си. Назова Го по име! Казах му, - тя се усмихна леко – че е още малък, а той упорстваше. На сутринта той… беше изстинал. Плаках три часа, но никой не дойде да ми помогне.
- На колко години беше синът ви? – попита я Минков, подтикнат от мисълта за членуването на детето й в секта.
- Само на пет. – Тя погледна настрани. Минков видя, че там, на масата, стоеше в рамка снимката на сина и. Приближи се и я взе в ръце.
- Как се казваше?
- Емил.
- Контактувал ли е с по-големи?
- Не. Защо питате?
- Значи… всичко е било заради съня?
- Да. Предполагате ли нещо?
- Не…, нищо.
- Предната вечер и аз Го сънувах. Каза ми, че моят син е много добър, няма никакъв грях и този коварен свят не е за него. Най-добре ще бъде да си го вземе, за да не му се случи нещо лошо. Добротата му щяла да се разрасне, а тя – да го погуби. Такива хора, каза ми Той, не могат да издържат дълго на този свят. Не се събудих веднага след съня…, сигурно е било по Негова воля… - Тя замълча за момент. – Искате ли да го попитате нещо?
- Ами – Минков се усмихна и се почувства объркан и изненадан от тоя въпрос, разпери ръце в безсилие. – Не знам… какво може да ми отговори.
- Попитайте го каквото поискате.
Той погледна още веднъж снимката и след това я остави на мястото й. Приближи се до Лина.
- Ако се самоубия – той я погледна – пак ли ще мога да живея добре… там?
Тя погледна напред и нагоре и зачака. Обърна се към полицая.
- Пита защо искате да се самоубиете?
- Не че имам такова намерение…
Минков сви рамене притеснено.
Лина изчака за отговор и като го получи, каза:
- Не е по волята на Бог хората да се самоубиват, защото е грях и ще се мъчите, ако го направите. Каза ми, че трябва да се отърсите от раздялата на родителите ви, и че не бива да позволявате проблемите в службата да ви натоварват. Трябва да намерите начин как да внесете светлина в живота си.
Минков гледаше там, където според жената стоеше синът й и се замисли.
- Колко много неща не са по волята на Бог, а се случват...!
- Много хора намират утеха в самоубийството. Те вярват, че не си заслужава да се живее.
Тя продължи да му говори още неща, но въпросите му, които вечно оставяха без отговор, отново го вглъбиха в себе си.
- Каза, че наближава опасност и за двама ни. – Лина положи длан върху рамото му. - Трябва да тръгвате.
Минков се поколеба само за секунда. Изправи се, извади пистолета от кобура, насочи го напред и застана до вратата в очакване. Тя се отвори и вътре нахълтаха трима негови колеги, единият от тях беше Кирев.
- Ти наистина си превъртял. Знаех, че не си падаш особено по живота и не ти е мил, – каза му той с иронична нотка на съжаление – но нима ще посегнеш на живота на твои колеги?
- Това не ти е театър, не се прави на герой. Свали пистолета! - каза му друг колега.
- Не се шегувам.
- Сине-е-е-е-е-е-е-е-е-е… - извика Лина и опря гръб на дивана. – Спаси ме, сине-е-е-е…
- Много добре ти е повлияла! – заяви Кирев. – Виждам, че не е добре, така че мястото й е само в психото.
- Вървете на майната си! – Минков натисна спусъка и изстреляният куршум се впи в левия крак на колегата му. Кирев извика от болка и приклекна.
- Ооооооох, сине…. Къде си, сине, къде си?
Минков обърна поглед към Лина. Единият от полицаите използва момента, изрита му пистолета и го повали на пода. Включи радиостанцията си.
- Централа, обажда се Танев, колега е ранен. Пратете спешно линейка на адреса.
Другият хвана Лина да й сложи белезници, но тя се опитваше да се измъкне от ръцете му.
- Ако продължаваш да упорстваш, ще те заставя с насилие.
- Върнете ми сина! Искам да сме заедно… Вие го изплашихте. Вие го изгонихте от родния му дом! Пуснете…
Лина млъкна от неочаквания и силен шамар. Но разярена от това, тя сграбчи полицейската му риза и вля гнева в ръцете си. Преди да я разкъса напълно, той сви ръцете й отзад и бързо ги напъха в белезниците. Макар и закопчани, ръцете й се мъчеха да се измъкнат. Яростта й беше събрала всичкия огън от скръбните мисли и даваше път на отчаянието й.
Минков вдигна пистолета и го насочи към колегите си. Те го гледаха в страховито очакване. Въпреки смелия му изстрел, те виждаха несигурността в очите му и не предприемаха нищо. Кирев продължаваше да стене от болката и съжали, че не му сложи белезниците веднага. Дулото смени посоката и мишената и изстреляният куршум разкъса гърдите на Минков. Това сякаш удвои мъката й и Лина заплака без глас.
ПРОКОБА
Мария го гледаше как се храни и беше щастлива, че той е жив и здрав. Но имаше нещо тревожно, нещо напрегнато изписано на суровото му лице. Страхът, насаден й от него, рядко й позволяваше да завърже спокоен и приятен разговор. В повечето случаи се задоволяваше с кратките му коментари.
Михаил нервно поглъщаше залъците и лошото предчувствие у жена му я накара да пренебрегне страха.
- Мъчи те нещо… - каза тихо тя и замълча за момент. - Нещо лошо ли се е случило?
- Нищо не се е случило - отговори той едва разбираемо с почти пълна уста, без да я поглежда.
- Нервен ми изглеждаш, Михаиле - Мария наблегна на името му с надежда това да развърже езика му. - Хайде, хапни си спокойно и ми кажи после.
- Няма какво да ти казвам, Мария.
- А защо си толкова начумерен? Плашиш ме с тоя строг поглед.
- Млъкни! - извика й той ядосан, а тя трепна.
- Добре, Михаиле, яж спокойно сега.
- Какво е това - всеки път кажи какво има, как мина? Като че ли не знаеш каква е мъката ми. – След поредния залък, тонът му се понижи, но ядът в него ясно се отличаваше. – Непрекъснато усещам как ме гледаш и как си мислиш, че аз съм виновен. Усещам как за това проклятие обвиняваш мен. Вярваш на хорските приказки.
Мария погледна надолу, а после в чинията му и тихо каза:
- Не мисли, че аз не плача за това всяка вечер. И на двамата ни е тежко.
- Абе, мама му стара, няма ли да ме оставиш на спокойствие!? - Михаил тресна по масата с лъжицата и се изправи, преглъщайки залъка. Мария закри лицето си. - Какво толкова си се загрижила! Единствената ти грижа беше да родиш деца и това не можа. - Той се закашля един път. Наведе се към масата. Хвана я за ръба. Търсеше някаква подкрепа. Кашлицата се учести. Сълзи избиха от очите му. Лицето му почервеня мигновено. Тя разкъсваше гърлото му.
Мария изтича към чешмата, наля му чаша вода и му я подаде. Той не можеше да успокои кашлицата и да вземе чашата. Залитна назад, хванал гърлото си, бутна стола и се строполи на земята. Тя се наведе над него. Душата й се загърчи от обземащата я паника, и поднесе водата към повдигнатата му глава. Само след миг видя празнотата в отворените му очи.
- Михаиле? - Пусна чашата на пода. - Михаиле-е! - Изправи тялото му, но това не върна внезапно отишлия си живот. Малкият свят около нея изведнъж се разпиля като човешка прах. Тъгата й се разтече по цялото лице и заплака тихо. Прегърна мъжа си и напои лицето му с мъката си.
Трупът лежеше в празната детска стая, която Мария чистеше от самото построяване на къщата. Все се надяваше, че Господ ще ги дари един ден с деца. Остави мъжа си да лежи на единственото легло в стаята, а върху скръстените му ръце беше поставила горяща свещ. Гледаше го в лицето с желание да му каже толкова много неща.
Беше минал цял час. Свещта беше изгоряла наполовина. Погледът й се взираше от доста време в пламъка и започнаха да й се привиждат разни неща.
Тялото се движи…
Михаил й се кара без глас…
Но стана вцепенана, когато през пламъка на свещта премина образът на мъжа й. Мария отдаде виденията си на мъката и страха и стана от стола. Тръгна назад, но образът продължаваше да я наблюдава, застанал неподвижно, като портрет, огряван от свещта.
- О, Господи - пое дъх Мария - с какво заслужих такъв живот? Какъв грях направих, та ми причиняваш всички тия нещастия? - Без да отмества поглед от безплътния образ на Михаил, тя продължи с тихия си глас. Приемаше видението като част от объркания й и проклет живот. - Михаиле, …аз…въпреки че ме биеше и ми се караше, аз…те обичах. Животът ни…не бе живот…Без деца…без смях…бедни… Но сега, без теб, моето съществуване вече е съвсем безмислено. - Една пауза погали лицето й я накара да се успокои. Мария седна на стола и се загледа в образа. - Никой от нас няма вина, лекарите го казаха…Винаги исках обаче да си споделяме, да си говорим…, но ти все беше намръщен и ядосан. Страхувах се, много се страхувах от теб. - Пръстите на ръцете й се оплитаха един в друг. - На мен не ми беше по-лесно, отколкото на теб. И двамата страдахме еднакво. Не можех да разбера защо така се отнасяше с мен. Не знам дали заради страха от теб, или заради нещастието ни, аз сега си говоря с… Михаиле, погреба ли те, ще погреба и себе си. Затова ще те оставя тук. Поне докато е възможно. Искам да те гледам, искам да ти говоря спокойно. Без да ме прекъсваш, без да ме обиждаш, без да ми се караш…,без да ме биеш. А когато свещта изгори, ще сложа нова…Свещите ще греят, докато още имам сили. Може би ще превърна това в смисъл на живота си. - Мария направи една дълга пауза, опитвайки се да осъзнае какво говори. Но не можеше. - Ако можеше да бъдеш малко добър, нямаше да се стигне до това. Чувствах се като парцал, с който избърсваш всичките си неприятности. Но мен нямаше кой да ме отърве от тях. Аз трябваше да понасям и живея с тая мърсотия и да мълча. - Изпита желание да протегне ръка и да докосне безплътния образ. Спокойствието й рязко я напусна. От очите на привидението потекоха сълзи. Уплахата проникна в душата й и Мария се изправи.
- Погреби ме, Мария - Гласът беше реален и пропит с топла молба. Страхът облада сърцето й тя бутна стола. Изтича в коридора и затвори вратата на кухнята.
Образът премина през вратата и погледна умоляващо Мария.
- Не искам…Не се приближавай!
- Но трябва! - Той стоеше точно до вратата и не помръдваше от там.
- Не мога и не искам…, защото те обичам.
- Мария,…ти никога не си ми казвала това.
Учудването, че това видение прилича на мъжа й, но не и по характер, не можеше да се пребори със страха.
- Ти си виновен за това. Ти ми причиняваше всички мъки. Не можех да те попитам нещо обикновено, какво остава за размяна на нежности!
- Мария, успокой се. - В дългото мълчание се чуваше само тихия плач на Мария. - Ти нямаш вина. Грешката е моя. Мои са всички грешки. Това, че не ти вярвах на приказките за гробището и че въпреки това, настоявах да се построи къщата, че ти се карах и биех. Но трябва да ме погребеш! Не ме мъчи така.
Мария не можеше да каже нищо. Продължаваше да го гледа през насълзените си очи. Образът тръгна към нея и докато се приближаваше, тялото му придобиваше безплътни очертания.
Чупене на прозорец някъде в къщата се смеси със звука от падащите парчета стъкло. Мария беше твърде хинотизирана, за да реагира тялото й на внезапния силен трясък. Образът на Михаил започна да избледнява. Едва тогава усети остър задушлив мирис да обсебва обонянието й. Тя изтича към вратата. Отвори я и се закашля от гъстия облак дим, разтилащ се в коридора. Безмилстно проникна в ноздрите й и тя се закашля. С приведена глава и с уста пред устата, успя да извърви през него оставащите три метра, за да влезе в детската стая. Но разрасналият се огън от падналата на пода свещ почти я скриваше от поглед и не позволяваше човек да премине. Мария не можеше да види добре, но струваше й се, че тялото го нямаше на леглото. Изтича през облака дим обратно в кухнята и започна да пълни тенджера с вода. Кранчето се завъртя в обратна посока и водата спря.
Мария погледна настрани. Оттам я наблюдаваше образът на Михаил. Тъжно, както никога не го беше виждала приживе.
- Аз съм виновен за всичко. Извинявай.
Огнените пипала запълзяха изпод вратата на кухнята.
А Л И Н А
Алина влезе в асансьора и натисна бутона за десетия етаж. Лицето й носеше със себе си мрачността на отминалия ден. Петмесечното търсене на работа я изтощаваше. Трябваха пари, за да се живее, а гадният късмет пропиляваше шансовете й за оцеляване.
След петия етаж асансьорът ускори и за две секунди стигна до десетия. Уплахата се просмука в тялото й като пиявица, но Алина веднага се опита да блъсне вратата и да излезе. Кабината рязко се спусна надолу. Сърцето й скочи в петите, когато видя, че подминава първия етаж. Тя продължаваше да се спуска надолу в продължение на цяла минута.
Асансьорът спря.
Всички такива врати отвътре бяха сиви, а тази бе червена с малки черни човешки фигури, разпънати като на шпагат. От стъклото на вратата не можеше да се види нищо. Блъсна я и се огледа наоколо.
Подземието приличаше на склад, или по-точно на изоставена ферма. Надуши миризмата на гниеща плът. Стените бяха каменни и черни, заради буйно горящите факли, поставени на тях. Пристъпвайки, установи, че повърхността е мека и може да пропадне някъде.
Някой се изкашля.
Някакъв шум зад нея я разконцентрира. Тя се обърна и видя, че кабината се изтегля нагоре.
Някой кашляше…
…и се задъхваше…
Не мога да дишам…
Някои кашляха…
…и се задъхваха…
Удушава ни…Спрете я…
Отдолу нещо помръдваше. Алина погледна – движеше се самата повърхност. Каменните стени тръгнаха към нея. Тя почувства, че се издига и видя солидна платформа да изниква под краката й. Обсеби я неясно желание и тялото й покорно легна по гръб. Платформата спря. Каменните стени се отдалечиха от Алина и се върнаха обратно. Рязко и неочаквано към дървеното легло се прилепиха горна и долна допълнителни части с приковани вериги от единия им край. Свободните им краища сграбчиха ръцете и краката й, разтегнаха ги и ги заковаха. Платформата се изправи бързо и се залепи успоредно на каменната стена, точно между две факли. Алина направи няколко опита да се измъкне, но силно притиснатите й крайници я отказаха от съпротивлението. Оприличи себе си на една от онези човешки фигури на асансьорната врата. Бузите й почервеняха, стана й гадно и отвратително. Горещината запълзя по тялото й и заизмъква водата изпод порите му.
От блудкавата повърхност се надигнаха кръгли предмети. Те приличаха на човешки глави, но голи като топки за боулинг и също толкова гладки. Странно за нея, някъде отдолу се надигна вятър и развя косите й. Главите имаха очи, уши, нос и уста. Появи се шия, след нея – тела, ръце, крака. Сравнително малки и несъразмерни за главите. Те стояха неподвижни и без дрехи. Не можеше да се определи полът им, защото нямаха отличителни белези за това. Човекоподобните застанаха на повърхността и тръгнаха към Алина. Спряха на половин метър от нея и тя забеляза още разлики. Носът им имаше само една ноздра, ушите бяха гладки. Клепачите бяха срязани, за да могат по-лесно да преминават през кактусообразните бодли от очите им, лишени от зеници. Но най-ужасяващото за нея бе, че познава тези лица. Алина изтръпна, когато мигнаха и опита отново да скъса веригите.
- Тази земя е свещена! Тя е забранена за такива като теб! - заговори спокойно човечето, застанало точно пред нея. Гласът му идваше отвисоко и се разпростираше върху всички стени като ехо. – Хора, които правят такава голяма грешка като твоята, трябва да умират много мъчително.
- Но аз не съм дошла тук нарочно – каза уплашено. – Нещо стана с асаньора. Той ме доведе.
- Сбъркала си асансьора.
- Асансьорът в блока е един!
- Сбъркала си асансьора.
- Асансьорът в блока е един!
- Никой не е казал, че са повече. Не е трябвало да отваряш вратата. Забеляза ли знаците на нея?
- Забелязах…
- Ти си обречена.
- Слушайте, аз въобще не ви разбирам – развика се тя. – Не съм дошла по собствено желание.
- Забелязах…
- Ти си обречена.
- Слушайте, аз въобще не ви разбирам – развика се тя. – Не съм дошла по собствено желание.
Човечетата й обърнаха гръб и тръгнаха напред по коридора, ограден от квадратни камъни и осветен от факли.
- Ей…
Платформата потегли по повърхността и накара Алина да млъкне. След няколко метра всички започнаха да потъват и тя се остави да я водят. Когато се озоваха под повърхността, Алина вдигна глава и опипа околното пространство с широко отворени очи. Приличаше на огромна зала и й се струваше познато. Пред погледа й се изправяха широки, гигантски режещи машини. Човечетата се наредиха пред тях и зачакаха, впили поглед в нея. Гняв и омраза пулсираха под кожата на лицата им. Нейното се изпъваше от страх.
- Ей…
Платформата потегли по повърхността и накара Алина да млъкне. След няколко метра всички започнаха да потъват и тя се остави да я водят. Когато се озоваха под повърхността, Алина вдигна глава и опипа околното пространство с широко отворени очи. Приличаше на огромна зала и й се струваше познато. Пред погледа й се изправяха широки, гигантски режещи машини. Човечетата се наредиха пред тях и зачакаха, впили поглед в нея. Гняв и омраза пулсираха под кожата на лицата им. Нейното се изпъваше от страх.
- Мястото сигурно ти е известно – заговори човечето, което явно се явяваше като водач на останалите.
Тя мълчеше. Ярки спомени нахлуха в съзнанието й.
- Разбира се, че ти е известно, защото едва не предизвика смъртта на колегите си тук, преди да бъдеш уволнена.
- Разбира се, че ти е известно, защото едва не предизвика смъртта на колегите си тук, преди да бъдеш уволнена.
- Ти си лъжкиня! – разкрещя се едно от тълпата. – Опитваше се да прикриеш.
- Ти мразеше всички нас - разцепи въздуха с гневен глас друго човече.
- Нима очакваш да се смилим над теб? Не трябваше да идваш тук с това намерение.
Гласовете на ядосаните човечета скачаха един след друг. Виковете я плашеха, защото всичко това беше истина, но ситуацията, в която се намираше й изглеждаше нереална. Човечетата се приближиха до нея и я освободиха от веригите. Алина успя да им се изплъзне и се затича. Тялото й се удари в стена и тя падна по корем. Изправи се, но нямаше къде да бяга. Не беше способна да се защити и пое бързите и жестоки удари. При всеки един от тях то се свиваше, изправяше, свиваше, изправяше…
Ударите я бутаха назад. Страхът я подтикна да се обърне и да види къде е стената. И в този миг тя се понесе надолу. В черното и необятно пространство. Страхът пробиваше яростно душата й и късаше парчета от нея. Тя се спускаше бързо в неизвестното, не знаеше и не можеше да почувства на какво ще падне.
Алина вдигна глава от възглавницата и опита да се изправи.
Алина падна…
и повече не се събуди.
