Отвори портите на миналото
с ключа към нашите сърца.
Gathering
Извинете ме, че ще бъда толкова подробна, но разказът ми е малко необичаен.
Винаги сме били бедни. Сега живея на края на града, в старата къща на баба и дядо. Имам си нещо мое, но не съм щастлива.
Белега на лявата ми буза е от петгодишна, когато паднах върху печката. Ако не бяха бързите реакции на баща ми, щеше да изгори цялото ми лице.
Сред момчетата нямах успех. Преди две години, на рождения ден на приятелката ми, едно момче се запозна с мен. Почти цялата вечер си говорихме. Тони беше много внимателен и мил. Определи ми среща на другия ден. Направо не можех да повярвам, че толкова много го интересувам. Непрекъснато се питах дали не го прави с някаква цел. На изпращане ме целуна по белега, а после и по устните. Нежно. С много чувство. На третата ни среща той не дойде. Плаках с дни наред. Някакъв пияница ударил колата му и го забил в уличен стълб.
Много често, когато късната вечер се настани в тоя почти безлюден край на града, аз си спомням за първата ни целувка. Още усещам устните му.
Всяка вечер лягам със смесени чувства. Щастлива, че и аз съм имала прекрасния миг да бъда целуната с обич, но пък все още искам това да се повтаря многократно. Искам той да бъде до мен. Да бъдеш влюбен е уникално чувство, но да бъдеш обичан е несъмнено най-великото усещане. Винаги съм си мечтала, че като порасна, аз ще имам собствен дом, пълен с деца. И че ще бъда обичана. Много често, преди да заспя, си представям какъв щеше да е животът ми, ако нямах този белег на лицето. Може би вече щях да имам семейство, да се радвам на добър и мил мъж и да чувам сладкото гласче на първата ни рожба да ми казва "мамо, мамо". Нормални неща. А аз си мечтая за тях, сякаш искам от живота да си купя остров. Всички спомени за Тони, всички желания и мечти понякога объркваха съня ми и заспивах трудно. Той беше първата ми и единствена любов и още си спомням лицето му, гласа му...
Животът отне едничката ми надежда и ме остави с илюзията, че някой ден отнякъде ще се появи принц като Тони и ще ме обича, въпреки всичко. Шансът е почти незначителен. Всяка нощ се питам какво мога да му дам аз. Отговорът винаги е един и същ - любовта си.
Тази вечер отново не можех да заспя. Чувствах се психически изтощена - навярно заради спомените. Влязох в кухнята да си стопля мляко. Посегнах да запаля лампата, но се сетих, че след вечеря крушката изгоря. Извадих свещника, който бях купила заради Тони. Беше червен и с формата на две сплетени сърца. Извадих прясното мляко от хладилника и включих газовия котлон. Малко след като отпих от първата глътка, прозореца в кухнята проблясна от светлина. Сякаш някаква кола зави насам. Надникнах през прозореца. Навън не виждах нито светлини, нито кола. Върнах се, взех си млякото и свещника и влязох в спалнята. Облегнах се на възглавницата и чух шум от затваряне на автомобилна врата. Замразих движенията си за момент. Ослушах се отново. Не можех да свържа светлината, която не бях много сигурна, че видях, и шума от вратата. Защото първото усетих в кухнята, от другата страна на къщата. Въпреки страха си, слязох почти безшумно по стълбите. Приближих се тихо до входната врата. В този момент се позвъни.
Погледнах през шпионката, но навън нямаше никой. Дръпнах се назад. На вратата се почука. Трепнах и чух бясното препускане на сърцето си. Вероятно онзи отвън беше усетил присъствието ми. Ако изобщо там имаше някой. Второто чукане беше по-настоятелно. Не си падах по черния хумор. Един колега от студентските ми години ходеше на гости изненадващо и си правеше подобни шеги. Едва ли беше той. Който и да чукаше, беше настоятелен. Опитах се за момент да не мисля такива неща и отворих вратата. Улицата беше пуста. Огледах се. Пристъпих плахо напред, за да видя дали е спряла някаква кола. Обърнах се на другата страна рязко и затворих. Прибрах се, заключих и сложих веригата. Огледах се в коридора съвсем безмълвна. Ослушах се. Стори ми се, че чух едно-две скърцвания по стълбите нагоре. Без да мърдам, зачаках мълчаливо. Не чух никакъв звук, нито шум. Млякото ми горе изстиваше и аз се качих в спалнята. Седнах на леглото, отпих една глътка и оставих чашата на шкафчето. Точно тогава усетих едно погалване по рамото. Обърнах глава настрани. То изчезна. Не знам как да определя предишните неща, но това погалване беше доста реално. И естествено, пак нямаше никой. Започнах да се озъртам леко ту към тъмния прозорец, ту към затворената врата.
Самотна ли си?
Дали чух това? Беше много тихо, дори за шепот.
Не бъди…
Вече сериозно почнах да се усъмнявам в здравата си психика. Пресегнах се към шкафчето и включих нощната лампа. Останах легнала на леглото. Очаквах нещо пред мен да се случи, но извиках от уплаха. Една стара тетрадка падна на гърдите ми. Обърнах се нагоре, към неподредените ми книги, и предположих, че се е изплъзнала. Това беше моя дневник, в който и до днес пишех от време на време. Вътре бях писала много неща за Тони. Отворих я, за да си ги прочета. Но нищо не можеше да се сравни с това. Спомените ме подтикнаха да напиша случилото се.
"Преди да си легна, стори ми се, че видях светлина като от фарове на автомобил. После чух затваряне на врата. По-късно се позвъни и почука на входната врата, но нямаше никой отвън. Помислих, че е…"
Спрях да пиша. Не защото не знаех как да продължа. Усетих някаква сила, която като че ли хвана ръката ми.
Не, мила Ани, това съм аз, Тони.
Шепотът беше по-ясен. Опитах да се съпротивлявам, защото ми се видя неестествено, но в този момент тази сила погали китката и дланта ми и отново ме накара да пиша.
Не е нужно да вярваш, достатъчно е, че все още ме обичаш. Почувствах ръката си освободена. Не мислех, че това беше всичко. Зачаках. Твърде много се притесних за себе си и понежеше нищо не се случваше, написах: "Не знам дали настина видях светлини от фарове и дали наистина чух как някой затваря врата...
Отново усетих присъствие върху китката си и на листа се написа: Аз те накарах да видиш светлината и да чуеш затварянето на врата. Но навън няма кола. Материализирах мислите ти. И те накарах да чуеш звънеца и чукането по входната врата.
Ръката ми се отпусна. Почувствах как очите ми се напълват със сълзи. Не исках да си мисля, че съм толкова зле. Не исках да го приема. Ръката ми пак се пое от непознатото…, от Тони и на листа се появи една красива роза. Аз не можех да нарисувам една проста трева, какво остава за цвете! Под розата се появиха букви.
Още на първата среща разбрах, че се влюбвам в теб. Душите на хората са свързани. За хората може да има значение времето, но не и за душите. За тях е важно да се намерят. И двамата познаваме онова особено чувство на привличане, когато се харесат двама души. Ти продължаваш да ме обичаш, въпреки че не съм до теб материално. Но аз те помня, а ти поддържаш любовта с този свещник, който палиш всяка година в деня на запознанството ни. Когато се запознахме, аз гледах лицето ти, но виждах нещо много по-съществено, много по-дълбоко. Онази тръпка… Хората я наричат химия, защото са материални същества. Но какво е свещта без тя да бъде запалена?
Очите ми повече не можеха да сдържат сълзите и те потекоха по лицето ми.
Сълзите ти не са ми нужни, защото аз знам, че ме обичаш.
Той отново пусна ръката ми, сякаш усети, че искам да напиша нещо.
"Но защо нещо попречи на нашата любов?"
Нищо не е попречило на любовта ни, защото аз съм в мислите ти. За истинската любов е по-важно да се чувстваме, да мислим един за друг, останалото е сливане на материята.
"Да, но пълната любов е когато двама души се усещат с душите и с телата си."
За нас е важно любовта да съществува, без значение какво е проявлението й. Ще те помоля да не плачеш, искам да виждам лицето ти огряно от радост. Тогава няма да се съмняваш, че любовта ни не е пълна. Любовта се изгражда и пази с радост, не със сълзи.
"Благодаря ти за розата."
Ти палиш този свещник за мен…, а аз все не можех да ти докажа, че продължавам да те обичам. Сега имаш истинско доказателство.
"Никога не съм имала съмнения в теб."
Сега, надявам се, разбираш какво ти казвам. Любовта не се крепи на материални неща. Любовта е в нас - в мислите ни. Любовта е усещане и привличане. Тя е над всичко материално, което може да се види и опита. Защото любовта не е пари и не е ябълков пай.
"Но когато е споделена, тя е сладка като ябълков пай", написах аз и се усмихнах. Усетих лека промяна в мен. Почувствах прилив на успокоение. Страхът ми изчезна. Тъгата ми започна да се топи, а сълзите вече не мокреха лицето ми. "Понякога ще идвам във съня ти…"
Аз веднага познах стихотворението и опитах да надделя над Тони.
"Но ти не си неискан и неканен гостенин."
Тони ми нарисува едно усмихнато лице. Сигурно се усмихваше на това.
Не, чети внимателно. Понякога ще идвам във съня ти, ще грея като пламъка на тази свещ. Защото любовта ми, мила Ани, е неугасваща и неумираща.
Тони пусна китката ми. Усетих как се изкачва нагоре по ръката ми. Беше поразяващо реално - чувствах пръстите му, усещах присъствието му като нежен полъх, който галеше рамото ми и косата. А после докосна устните ми. Затворих очи. Представих си лицето му..., устните му. Беше като истинска целувка…
…и продължи в съня ми…
ПАЦИЕНТЪТ
Не си представях, че първата ми отпуска като лекар ще бъде такова еднообразие. Превъртах отегчено петдесетте канала на кабелната, докато не огладнях от скука. Хвърлих дистанционното и се запътих към кухнята.
Стигнах до средата на антрето, когато входният звънец замрази крачките ми. Минаваше десет часа, не очаквах никого. Погледнах през шпионката - някакъв непознат мъж се подпираше на стената. Изглеждаше пиян. Реших да не му обръщам внимание и тръгнах да си направя сандвичи. Повторното звънене – дълго и с малки прекъсвания - събуди тялото ми, изостри сетивата ми и охлади парещия глад.
Отключих вратата, за да му кажа да се разкара. Но той ме погледна така, сякаш искаше да ме помоли нещо, и се строполи в краката ми.
- Пияница! – само това успях да промърморя.
Огледах се наоколо. По улиците нямаше никой. Вкарах го вътре. Така нямаше да ми досажда, а и не исках да подхранвам илюзиите на някой любопитен съсед. Оставих го на фотьойла, на който седях, а той промълви със слаб глас:
- Стана... изведнъж.
Кожата около очите му, за разлика от другите места по лицето, беше прекалено сбръчкана и имаше торбички.
- Моля?
- Забравих... къде живея.
- Не си знаеш адреса?
Всеки знае, че след як побой човек всеки може да изпадне в безсъзнание и да не помни някои неща. Не бях сигурен дали е преживял нещо подобно. Предположението ми, че е пиян отпадна, защото изобщо не лъхаше на алкохол.
- Какво е това „адрес”? - Непознатият погледна пръстите на ръцете си и ги насочи срещу лицето ми. – Виждал ли си... такива малки пръсти... на човек като мен?
Наистина приличаха на детски пръстчета.
Наистина приличаха на детски пръстчета.
- Винаги ли са били такива?
- Не помня.
- А може ли да ми кажеш името си?
- Име...? Какво е това? Поседях над него още две-три секунди. Вдигнах го и го изкарах на двора. Разходката по тясната пътечка до улицата ми се видя доста дълга. Подпрях го на опела, отключих, бутнах го на предната седалка и затворих вратата.
В нашата работа е много важно да запазиш самообладание и да бъдеш спокоен. В академията само това ми разправяха. Бях виждал отвратителни гледки, но непознатият успя да ме притесни и да разтръси спокойствието ми. Нито знаех откъде идва, нито какво му се е случило. Нямаше по тялото му нещо, което да дезинфектирам, превържа или да му помогна по някакъв начин. Върнах се в къщата и набрах номера на главния лекар в болницата. Казах му накратко какво се е случило и той настоя веднага да го докарам там.
Сърдечният пулс ми се ускори, когато отворих шофьорската врата - непознатият го нямаше. Излязох и се обърнах назад. На два метра от мен той стоеше с вдигнат железен прът готов да ме удари. Наведох се, когато замахна. Вместо мен, удари колата. Ударът беше съвсем лек. Той изпусна желязото. Вероятно не можеше да го задържи добре заради малките му пръсти. Използвах момента и забих юмрук в корема му. Той се залюля. Аз го хванах и го тръшнах обратно в колата.
Докато вървяхме към стълбите на болницата, аз му помагах. Стъпвайки на първото стъпало, той се измъкна от ръцете ми и падна по лице. В този момент вратите се отвориха, излязоха двама лекари с носилка и го вкараха вътре. В коридора срещнах професор Николов. Той бързаше към мен.
- Какво точно се е случило?
- Ами…пръстите му са малки и той знае, че това не е нормално. Но изглежда има проблеми с паметта, защото не разбира нищо друго. Освен това, той е неспособен да се движи.
Лекарите го сложиха на леглото в една стая и излязоха. Вътре останахме само аз и главният лекар. Удивително малките пръсти разяждаха любопитството му.
Непознатият го погледна тъжно, със странна умора на лицето му. Ако можеха да си спомнят и да говорят, очите му щяха да ни обяснят всичко.
- Ей, приятел, защо са ти толкова малки пръстите?
- Не помня.
- Аз не те питам дали помниш откога са ти толкова малки, а защо?
Той не отговори. Явно не разбираше какво го питат. Усвен уморено, лицето му изглеждаше тъжно.
В стаята влезе една санитарка, която носеше дрехи за новия пациент.
- Мисля, че трябва да му помогнете - обърна се д-р Николов към нея и ние напуснахме стаята.
- Ти сам ли беше, когато той ти позвъни?
- Да.
- Казваш, че не го познаваш. Имаш ли идея защо е позвънил на твоята врата?
Вдигнах рамене.
- Предполагам, че нещото е станало, докато си е вървял по улицата и просто е търсил помощ отнякъде.
Санитарката излезе запъхтяна и притеснена от стаята.
- Професоре, пръстите…му изчезнаха!!
- Влязохме в стаята и погледнахме ръцете му. Там, където трябваше да бъдат, нямаше белези от откъсване, отрязване или нещо подобно. Все едно, че човекът се беше родил без пръсти.
За по-малко от минута пренесоха загадъчният пациент от стаята в операционната. Но никой от нас не беше наясно какво да го правим.
- Ти видя ли как…изчезнаха?
- Не, д-р Николов – отвърна с треперещ глас тя. - Когато ръцете му излязоха от ръкавите…пръстите…те вече не бяха там! Какво значи това?
- Свалете му панталоните! - заповяда професорът на двамата доктори. - Искам да видя пръстите на краката му.
Мъжете свалиха панталоните и събуха чорапите му.
Краката бяха без пръсти.
През главата ми минаха всякакви предположения, но само едно от тях буйстваше над всички и се бореше да го забележа. И това беше идиотското усещане, че всички пръсти са напъхани в тялото. Опитах се да се успокоя, че когато човек изпадне в екстремнни ситуации, какво ли не си въобразява. Съзнанието ми на лекар епидемолог веднага ме провокира. Спомних си как непознатият ме гледаше с някакъв особен..., болнав поглед. Все едно беше ял или пил нещо отровно. Дотук добре, но да не помни…? Явно трябва да е нещо ново, непознато все още на науката…
Докато си мислех такива нещо, чухме нещо като… като изпукване. Не знам как точно да определя звука. Идваше от тялото му. Потърсих по него някаква причина за това и видях, че кожата на краката му се разпаря. Втрещих се в напоеното с кръв месо. Страхът от неизвестното скова и колегите ми. Кожата се отдели от месото и падна на пода..., както змия сменя кожата си. Същите прави кожни разкъсвания се появиха и по ръцете - от китките до теменната част на главата. Докато кожата на ръцете се отделяше, краката се стопяваха и това нещо сякаш изстискваше кръвта на пода.
- Боже мили! – извика един от колегите ми с удивление и погнуса.
Краката бавно и мъчително се вкраваха в тялото. Не спирах да се ужасявам. Не можех да повярвам когато гледах пациентът да лежи спокойно - поне така изглеждаше - без да изпитва никаква болка, с очи, вперени нагоре към операционната лампа. Кожата от главата постепенно се свлече надолу по тялото, разголвайки го пред застиналите ни погледи. Когато носът остана без кожа, той се стопи в главата. Същото стана и с ушите. Едновременно с това хрущялите паднаха на пода. Веждите сякаш се отлепиха от мястото си и ги последваха.
В залата се чуваше единствено звукът на падащата течност от месото и разкъсванията на кожата.
- Дайте легени! Донесете легени и парцали! – извика един от колегите ми.
Краката изцяло се погълнаха от торса. Долната му част се стесни и заобли като на пеперуда. Ръцете се всмукаха в раменете и появилите се празнини се затвориха. Самата "вратичка" представляваше най-обикновена ципа. Изобщо не разбирахме какво гледаме и защо това нещо се случва. Ципата от раменете се спука и оттам излязоха пет черни дебели шипа. Дължината им достигаше близо метър. Те се разтвориха и от цепнатите се появиха жълти ципи. Главата се стесни и смаза отстрани, а очите се изтелгиха на мястото на ушите. Очните ябълки се оцветиха в черно и очите премигнаха. На мястото на носа излезе спираловиден хобот, подобен на пеперудите, но много по-голям и по-дебел. При спирането на растежа, той се разтегна и сви няколко пъти.
Крилата пернаха операционнните лампи, за да помогнат на тялото да се изправи от леглото. Стъклата се счупиха. Едва тогава се опомних и казах на всички да ме последват навън.
Пеперуденото тяло излезе от операционната без никакви затруднения. Тялото на пациента беше променено до неузнаваемост, но не и неговия ръст. Голямата пеперуда огледа всички ни, изпи с поглед санитарката, издаде писклив звук и тръгна към нея. Тя захвърли легените и парцалите и побягна в коридора.
- Аз и професор Николов ще се опитаме да го хванем за крилата, а вие да го убиете…"ако можете" - казах аз и завърших изречението си мислено.
Тялото беше меко, като на всеки човек, всяко животно или насекомо, и от ударите то се сви. Коридорът прокънтя от писъците. Те прераснаха в яростни, подобни на животно викове, когато вече странната пеперуда не можеше да види санитарката.
Хоботът се разгъна и омота около шията на единия. Той я стисна и мъжът изплези език. Страните му почервеняха, посиняха, пребледняха и секунди по-късно той издъхна. Хоботът веднага се обви около шията на другия и го притисна толкова силно, че се скри в нея. Потече кръв, но черният обръч продължаваше да стиска настървено и силно… докато очните ябълки на мъжа се изцъклиха и от тях се разля кръв. Малко по-късно те се измъкнаха от орбитите си. Кръвта не спираше да тече и образуваше локва пред краката на колегата. Хоботът го освободи бързо и той падна мъртъв на пода.
Д-р Николов и аз свихме крилата отзад. Бяха нужни само няколко секунди, преди тялото да падне безжизнено до труповете на колегите.
***
До края на отпуската ми в болницата бяха постъпили десетина пациенти със същите симптоми и с преобразени тела. Все още никой от нас не разбираше как и защо настъпва тази метаморфоза. А аз не спирах да си задавам въпроса дали това не е някакъв нов вирус. В главата ми непрекъснато се прожектираше спомена за непознатия, който позвъни на вратата ми. Питах се - нищо случайно ли няма на този свят?
Всяка сутрин, когато пристигах на работа, въпросите ме преследваха. Отпуснаха се извънредни средства да работим по проекта и от няколко дни правихме тестове в лабораторията върху последната жертва.
Асансьорната врата се отвори и тръгнах по коридора, където се намираше моя кабинет. Пред вратата чакаше само един човек.
- За преглед ли сте? – попитах го.
Под очите му имаше торбички, които го издаваха, че е алкохолик.
- Аз знам как да спрете пеперудената болест – каза с почти немощен глас и ме погледа с умореното си лице. Алкохолик ли?
- Знаете? - Аз не чета вестници, но тая сутрин си взех един, чието заглавие на първа страница алармираше "Непознат вид пеперуда убива хора".
Хората едва сега разбираха това, а той знае как да се отървем от проклятието?
- Една пеперуда нападна баща ми преди три дни и умря. Не беше от обикновените. Влезе в окото му. Часове по-късно... той не помнеше много неща, дори и това, че съм му син.
За момент не знаех какво да кажа.
- Но как…ще ни помогнеш ти? - попитах аз, повече развълнуван от възможността да спрем тази гадост, отколкото видовете симптоми.
Мъжът разтвори лявата си длан, а в нея лежеше мъртва голяма и цветна пеперуда. За първи път виждах такава.
- На излизане от къщи тя пръсна нещо в окото ми..., но я хванах. Дошъл съм за изследване. Да побързаме..., не искам да забравя кой съм.
Душата ми е пуста....
Потъвам в моите сълзи.
Xandria
- Здравей! – поздрави ме женски глас.
В първия момент си помислих, че не е тя. Но Лидия стоеше само на някакви си десет-петнайсет сантиметра от главата ми. Усмихната. Аз седях на пейка в градинката пред хотел “Ален мак” и четях книга. Не й отвърнах веднага на поздрава, защото нямах възможност – мислите стиснаха мозъка ми и той не роди нито една дума. Помислих си – възможно ли е тя да ме е познала? Не бяхме се виждали от близо две години. При това Лидия се появи откъм гърба ми.
- Здравей!
Тя седна до мен на пейката. Аз не отлепях очи от лицето й. Трябваше да затворя книгата, да покажа, че се радвам, че я виждам и да започна с въпроси от рода на: “Къде се изгуби толкова време”, или нещо подобно. Но не го направих. Гледах лицето й – то ми се усмихваше, - а аз се чудех защо не ми говори или не се засмее на моето тъпо взиране в нея. Продължаваше да ми се усмихва,
минаваха секунди, минути…или само така ми се струваше
а аз дълбаех с очи непознатото лице на момичето, с което си писахме писма, разменяхме текстове на рок групи.
……………………………………………………………
Не мога…
да се съсредоточа…
Лидия беше толкова истинска, колкото преди две години, в това нямаше нищо необикновено. Може би странният бях аз, но лицето й… в него като че ли имаше малка или почти недоловима разлика. Беше…беше изпито, скулите й бяха толкова ясно очертани, колкото никой живописец не би успял да нарисува, само животът. Преди две години тя бе същата. Не си мислете, че е имала наднормено тегло или други нежелателни за едно момиче черти. Имаше... имаше нещо друго, но не беше външния й вид. Причината за необяснимото ми поведение не се отразяваше в очертаните й скули.
аз знаех защо
Но…
трудно ми е да го опиша.
Аз мълчах. Тя продължаваше да ми се усмихва безмълвно, докато неочаквано движението на устните й не ме освободи от нереалното състояние, и примигнах за първи път.
- Радвам се за теб. Имаш си красива приятелка.
Мълчанието, което се появи отново, или пък смисълът на думите й, върна предишното ми вцепенение и то – издуто. Преди две години аз нямах приятелка, с нея сме заедно от няколко месеца. Първото тя го знаеше, но второто нямаше как да научи, още повече, че…
аз знаех защо
Но вътрешната ми сила бе толкова слаба, че не ми позволи да си помисля за това. През цялото време се питах защо не ми се е обаждала.
лицето й бе бледо
Една друга мисъл ми съобщи, че вероятно е разбрала от наши общи познати,
не чак толкова,
първо мои от Благоевград, а после и нейни, но аз не познавах приятелите й от София.
но аз ясно виждах разликата
Освен това, доколкото ми е известно, тя знае само моя телефонен номер и адрес. С нея се познавах най-добре АЗ. Не ТЕ.
Спомням си последното писмо до нея на което тя не отговори знаех защо беше ми споменала но аз не знаех кога точно е станало нямах възможност да отида до София.
- Добре си везете дните. Радвате се на живота и въобще не се замисляте за нас. Забравяте ни. – Усмивката залезе, за да изгрее тъгата върху лицето й. – Помните ни само в първите дни, а после все едно никога не сме се познавали. Усмихвате се на пролетното слънце, а на мен ми е тъмно и студено. – В гласа й нямаше нищо странно, говореше като всяко нормално момиче, което познавам, като всеки човек. Но самите думи посипваха лицето ми с леден дъх, който го правеше бледо и вкочанясало. И всеки минувач би се загледал в него, но докато Лидия бе при мен, покрай нас не мина никой. Обедното пролетно слънце грееше приятно, но градинката не се радваше на много посетители. – Дойдох при теб с една молба. Прибери се в къщи, влез в спалнята…, вдигни възглавницата от едната страна на леглото, там ще намериш сгъната на две банкнота от един лев, вземи я и купи свещ. Запали я за мен! Стопли ме, дай ми малко светлина!
Лидия стана от пейката без да променя сериозния си поглед. Тя си тръгна, без да се обърне. Някой вътре в мен ме посъветва да я извикам, но аз все още седях с неподвижно лице и разтворена книга. Мернах с края на окото си някакъв човек, минаващ покрай мен. Полезрението ми издърпа своята поразсеяла се част и я залепи за по-голямата. В събрания поглед аз виждах само нея. Вървеше като всяко нормално момиче, което познавам, като всеки човек. Без да се обръща. Не ми каза дори сбогом. Когато изгубих Лидия, аз се събудих. Разбрах, че съм сънувал. Отворените ми очи спуснаха невидимия си лъч през прозореца и продължиха през обширното зелено поле. Бях сам в стаята си. Очите ми летяха напред и търсеха… А с всеки изминат метър от тях аз разбирах още неща. Разбирах, или по-точно спомних си защо съм я гледал така.
аз знаех защо
Лидия имаше рак. Пазех всичките й писма. В едно от тях тя беше написала за това. Причините, поради които бе го споменала, са много. Аз я видях в съня. Толкова ярко и истинско, колкото истинска може да бъде болката. Не вярвам, че мъртвите идват в сънищата на хората, за да им разказват разни неща. Чувал съм подобни твърдения, но около мен витаеше само любопитство.
Стаха от леглото и без да се обличам отидох в коридора. Застанах пред вратата на спалнята и не знаех какво да правя. Беше късна утрин. В апартамента нямаше никой. Имах лекции, но май нямаше да отида. Опитах да се усмихна –някакъв нервен смях, предполагам. Какво ще прави банкнота от един лев сгъната под възглавницата.
Отворих вратата и погледнах направо към възглавницата. Приближих се до нея и я обърнах. Но до половина. Нямаше нищо. Страхът растеше и изпълваше душата ми. Дръпнах възглавницата докрай. Тя беше там. Чакаше ме. Да я взема. Сгъната на две. Както Лидия ми каза. Страхът атакува сърцето ми и въздухът, който грубо нахлу в дробовете, издигна и спусна гръдния ми кош така, сякаш бях тичал на дълго разстояние. Дъхът ми се успокои неочаквано. Стана ли леко. Страхът се затвори някъде, но като че ли ми нашепна, че при нужда пак ще се появи. Поседях няколко минути на леглото. Напълно успокоен, с нормален ритъм на сърцето си, станах и се облякох.
Исках да повървя пеш. До черквата. Мислех си, че ако някой приятел ме срещне и спре, щях да го отмина, без нищо да му кажа. Бях вглъбен в себе си, но без да срещам мисли, въпроси, отговори.
Черквата се намираше на около четири-пет километра. Не усетих кога ги бяха изминал. Струваше ми се, че съм вървял не повече от петнайсет минути.
Прекръстих се и пристъпих вътре. Нямаше никой. С изключение на ниската и слаба старица. Подадох й банкнотата и едва тогава се опомних. Имаше нещо променено в мен. Държах се като смирен и честен послушник. Купих най-скъпата и голяма свещ. Запалих я от малкото горящи за мъртвите, загледах се в металните кръстчета на поставката за свещи и разбрах, че съм като хипнотизиран.
Дали Лидия ме виждаше? Подържах свещта още малко и я оставих на празната поставка. За да бъде само за нея. Преди да изляза – старицата ме гледаше и явно ме е наблюдавала през цялото време – отново се прекръстих. На третия път, в пространството на петнайсетина метра от мен, видях усмихнатото й, щастливо лице. Аз също бях доволен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар