четвъртък, 23 юни 2011 г.

НОЩТА НА БИЛКИТЕ


          Ваклин отвори вратата на къщата рязко и я затръшна гневно след себе си. 
            След около две минути започна да диша по-спокойно, но нямаше намерение да се прибере в къщата. Вдигна глава нагоре, пое няколко дълбоки глътки от свежия въздух, а очите му вече по-ясно различаваха отдалечените и неосветени от прозореца храстчета и дървета. Селото свършваше с тяхната къща. Нататък се намираше разкошна обширна поляна, а отвъд нея езеро, за което се разказваха приказки. 
           На прозореца застана бледото очертание на слаба фигура. Жена с дълга коса и средна на ръст. Тя повдигна пердето съвсем мъничко. Не виждаше Ваклин. Не знаеше накъде може да е отишъл. Спусна пердето и очертанието й изчезна напълно.
            Премина през поляната и когато стигна до езерото, застана за момент прав, а после седна.
         Отнякъде долетя гласът на щурците. Свиренето им се чуваше по това време на годината и не беше нещо учудващо. Но той едва сега успя да го долови. Вечерта беше топла, но не задушна. Лятото се разстилаше във всяка частица въздух, във всяка капка вода на езерото, във всяко живо същество… А сега усети и уханието на цветята и билките. Толкова силно, че все едно ги беше погълнал. Сякаш беше изпил чай от тях. Наоколо се срещаха много билки - от поляната чак до възвишението горе. Усмихна се за момент и се загледа в езерото. Прииска му се да пийне от водата. Но не помръдна. От поколения наред се предаваше вярването, че от водата не може да се пие без позволение. Някои хора твъдяха, че са пили, защото са получили благоволението… Но повечето от тях се задоволяваха с билките, които ги беряха не само рано сутринта на Еньовден, но и през другите дни според сезона. Усмивката изчезна и Ваклин се замисли. Когато се върнеше по-късно тая нощ в къщи, трябваше да вземе голямата торба и да набере билките малко преди изгрев, така както правеха всички хора от селото на този ден. Но това не успя да го отклони за по-дълго от случилото се само преди час. Спокойствието на нощта и приятният засилващ се аромат на билките плавно преминаха през неприятния му спомен. Не за първи път се случваше да изпада в такива състояния, всъщност и хората от селото си го знаеха, че си е доста сприхав и избухлив. Рядко можеше нещо или някой да го накара да се усмихне и да запази доброто му настроение за по-дълго от броени часове. Но се замисли над нещо, което никога досега не му беше правило впечатление. За първи път излизаше навън, за да се успокои. Обикновено отиваше в друга стая, пускаше телевизора и заспиваше пред него. Опита се да си обясни на какво се дължеше и защо не беше направил така и сега. Въпросът му остана без отговор. Задоволи се с простото тълкуване, че вече му е дошло прекалено от всичко, че чашата е преляла. Малко след това реши, че гневът му е станал до такава степен неконтролируем, че не е имал власт над себе си и дотолкова се е ядосал, че немалката къща му се е видял тясна. Колкото и да прескачаше от предположения в предположения, нямаше да стигне до истината и напълно го осъзнаваше. Никой не би могъл. 
         Наведе поглед, ръката му посегна към една тревичка под краката му и я откъсна със сила. После откъсна още две-три тревички, подържа ги за момент в ръка, потърка ги между пръстите си и ги хвърли. Усети умора и някакво не особено голямо желание да се прибере и да си легне, да си навие часовника за четири и половина сутринта. А и всъщност какъв беше смисъла, когато оставаха по-малко от четири часа. Легна по гръб на тревата, до самия край на езерото и се загледа в искрящото, напоено със звезди небе. Имаше чувството, че ще се стовари върху него. Изглеждаше му красиво, но тежко. Толкова тежко, че не можеше да вникне в тая прелест и да го усети по друг начин.
         Почувства се сам. Мислеше, че никой не го обича, че всеки говори зад гърба му. Но не защото е избухлив. Ваклин вярваше, че е станал такъв, именно защото не го харесват. И живееше така от доста време. От години. Всичките парещи мисли, които не рядко го навестяваха нощем, го караха да се буди и да пие вода. Сякаш мислите му бяха скорострелно изговорени думи, които пресушаваха устата му. Изправи се, положи незначително усилие да се наведе над езерото и отвори уста. Прекъсна го някакво шаване във водата. С незатворена уста погледна наляво, откъдето беше дошъл звукът. Там нямаше нищо, но забеляза изтъняващата вълна на около метър от него. Такава, каквато можеше да се образува от преминаването на клонка по повърхността, като все едно някое малко дете я гали с нея. Изправи се и изчака напрегнато. Затвори уста и неподвижно се загледа в тая част на езерото. Щурците продължаваха да свирят и нищо друго не се чуваше наоколо. Почти не завършил мисълта си, той се изправи и тръгна по края му. След десетина метра същия звук премина през водата зад него и той се обърна. Отново видя само бързо изтъняващата вълна - точно там, където се беше появила и първия път. Хвърли бърз поглед към цялото езеро, което беше около стотина метра, и без колебание се върна там, където късаше тревичките. Предпазливо от височината на ръста си, Ваклин се загледа във водата. Гледаше в една точка. Звукът от щурците внезапно спря, но му направи впечатление секунди по-късно. Не помръдваше. Раздвижи само очите си. Изправи се и наостри слух. Никога не беше чувал такава тишина. През цялото време щурците замлъкваха няколко пъти, но не и за толкова дълго. Погледна напред и остана в очакване.
         - Има ли някой там?
         Дори тишината не смееше да му отговори. Напрежението, което Ваклин беше събрал преди да излезе от къщата не можеше да се сравни с това, което чувстваше в цялото си тяло. Мечки тук не се срещаха, нито вълци и чакали. А и най-малко щяха да се чуят стъпки. Клоните на дърветата се залюляха. Повърхността на езерото се развълнува. Вятърът духаше само там, Ваклин не го усещаше около себе си. Той не помръдна от мястото си. Дори не можеше да си помисли да го направи. Чувстваше се лишен от всякакви емоции. Не изпитваше дори страх. Не чувстваше, не мислеше, не съзнаваше. Клоните не спираха да се люлеят, водата в езерото не спираше да се вълнува, дори когато тя се появи и очите му успяха да я видят. Дългата начупена коса изглеждаше нереална, разстилаше се като дим, като мъгла по раменете й и падаше зад тях. Виждаше лицето й, но не съвсем ясно. Изглежда се усмихваше. Тя остана там, под люлеещите се клони на дървото, на четири-пет метра от Ваклин. Забеляза, че върху тялото й имаше дълга бяла рокля с някакви неясни орнаменти и многоцветен пояс. Непозната жена се приближи поне с метър и тогава той забеляза, че малките украшения върху роклята около врата й бяха зелени кристали. Малки, но толкова силни, че отразяваха светлината на звездите и луната. Поясът имаше цветовете на дъгата. Мигновено се загледа в лицето й. Не приличаше на никоя позната жена. Невероятни симетрични черти, красива бяла кожа с божествено извезани вежди, мек, благ поглед и дълбоки тъмни очи. Носът малък и правилен. Устните почти виненочервени, плътни, не много месести. Тя наистина се усмихваше, дори сякаш малко повече от преди. Вече стоеше на метър от него. Ваклин изгуби напълно представа за време и пространство. Стоеше като вкаменен. Виждаше, че това е самодива, но мозъкът му не можеше да го осъзнае. Тя разлюля коса. Вятърът в клоните се усили, езерната повърхност се развълнува по-силно, но това не впечатли Ваклин. Той не откъсваше поглед от самодивата. Тя се приближи още по-близо, само с половин крачка. Очите й бяха опияняващи. Той можеше да потъне в тях и да попадне в напълно различен свят. Нощта изсветляваше. Но не навсякъде. Само там, някъде от двете му страни и отгоре. Със събрани пръсти дланта й докосна гърдите му, в зоната на сърцето. Светлината се увеличи и заискря. Тогава, за момент, той почувства отново. Една вълна като живо създание се движеше навътре в него, въртеше се като в спирала, уголемяваше се и обхващаше целия му гръден кош. Разрастваше се постепенно, а светлината отстрани бавно се уголемяваше. Спиралата на топлината се издигаше нагоре към главата му и надолу към крайниците и стомаха. Той затвори очи.        
            Светлината беше толкова ярка и бяла, че не се виждаше нищо. Ваклин отвори очи и все още, лишен от всякакви чувства, той не можеше да се изненада или зарадва, че вижда красотата наоколо. Красотата на природата, която толкова пъти беше виждал извън селото бледнееше спрямо отворената гледка пред него. Богати цветове. Ярки, но ненатрапчиви… Успокояващи. Цветовете се въртяха в кръг и се преливаха, без да се смесват. След това запулсираха… Като сърдечен ритъм. Като отделни сърца. Пръснаха се и се спуснаха подобно на снежинки, за да потънат върху всяка частица от природната картина. Една обширна зелена поляна с различни цветове - бели, лилави, червени, жълти, сини… Същата поляна със същото езеро. Погледна нагоре, облаците бяха по-прозрачни, а небето дълбоко синьо. Той върна поглед напред. Въпреки сравнително далечното разстояние, Ваклин виждаше напълно ясно уникалната прозрачност на езерото. Самодивата го хвана за ръка, с широка усмивка, и се приближиха до него. Виждаха се и най-малките камъчета. Различаваха се дори нюансите на цветовете им. Очите му успяваха да ги откроят до такава степен, каквато до преди това не можеха. Той я погледна. Обърна внимание на ръката й, която държеше неговата по неземно деликатен начин.
         - Някога природата беше точно такава… - думите й и не звучаха като говор, изляха се като пеене.
         Тя пусна ръката му и се наведе към една билка. Още непривършила, билката се поклони и отново изправи листенцата нагоре. Ваклин реагира само с поглед. Чувствата му все още спяха. Мисълта му също не можеше да ги активира, защото той още не осъзнаваше какво се случва. Самодивата я погали, докосна с длан и другите около нея. Не чу какво казва, само забеляза, че им говори нещо, защото си отваряше устата. Тя се изправи и отново вплете пръсти в неговите. Вниманието му отне еднорог, който застана до езерото и отпи от него. После той ги погледна и кимна на самодивата. Усмихната, тя също го поздрави и еднорогът продължи по пътя си.
         - Но сега всичко е променено…, защото хората са различни. Всичко може да  бъде както тук. Зависи само от хората. Зависи от теб. От желанието ти…, от волята ти… Във всички вас има такова желание…, но е нужно всеки да го разбере, да го почувства… Тогава вие ще оживеете! Всичко около вас ще оживее! Ще се върнете отново към живота!
         Тя го хвана за ръка и заедно се приближиха до езерото. Премести ръката си върху китката му и насочи дланта му обърната към водата. Само след секунди една капка се издигна нагоре и почти се долепи до върха на пръстите му.
         - Не си мисли, че аз съм по-различна от вас и че вие сте по-различни от мен. Забравили сте, че всички ние - и тя посочи наоколо - сме едно цяло. И моля те, не късай тревичките. Всяко откъсване се отразява в най-далечния край на Вселената.
         Думите й отекваха неразбираемо някъде дълбоко в съзнанието му, където по-късно щяха да дадат плод. Капката се върна обратно в езерото.
         Самодивата отново докосна гърдите му деликатно. Вълната се завъртя като спирала и когато набра скорост се разнесе нагоре и надолу по тялото му. Ваклин затвори очи и цялата белота се стопи от тъмнината на нощта.
         Клепачите му се разтвориха. Не виждаше нищо друго, освен звездите. Разбра, че лежи по гръб върху тревата. Обърна се настрани - езерото беше спокойно. Нямаше и следа от самодивата. Но това, което го изненада беше уханието на свежестта.  За първи път помирисваше аромата на тревата толкова силно. Усещаше мириса на въздуха по някакъв особен, различен начин. Изправи се, огледа се. Нищо не беше променено, освен силните и непознати аромати на всичко, което го заобикаляше. Остана да подиша още от въздуха, за да се убеди, че това не е аромата на природата, а на нещо непознато. Необяснимо. Наистина имаше свой собствен… имаше дори нещо особено в неговия собствен дъх. Усещаше се, но не се подаваше на обяснение. Почувства се странно. Тялото му беше като и преди, но значително по-леко. А силата му не беше намаляла. Усмихна се. Усети прилив на енергия. Усмихна се по-широко. Приливът на енергията се засили. В погледа му също имаше промяна. Досега не беше обърнал внимание, че часовникът му липсва и искрено се изненада да го види на две крачки от него, потънал в не съвсем ниските стръкове трева. Взе го, за да си го сложи на ръката, но в последния момент се отказа - прибра го в джоба.
         Приближавайки се към къщата, забеляза, че лампата в спалнята свети. Една лека вълна притеснение премина мигновено през тялото му и изчезна безследно. Той отвори вратата, прекоси коридора без да се събува и влезе в спалнята. В първите секунди гледката го лиши от всякакви реакции. После успя да направи няколко крачки, да се приближи достатъчно до жена си. С присвити колене, облегната на стената до прозореца, с една ръка върху скута, а другата с отворена и обърната нагоре длан. Докато я гледаше, внимателно положи своята върху нейната. Сплете пръстите им, сложи я да легне на леглото, целуна я по челото.
         Постоя мълчаливо известно време.
         После отпусна дланта й. Не спираше да я гледа…
         Нахлуха спомени от миналото. Спомени от преди няколко часа. Скандали. Заплахи. Побоища. Плач.
         Не искаше да си спомня нищо от тях. Затвори очи и си пожела никога повече да не ги вижда, никога повече те да не застават помежду им.
         Ваклин отвори очи. Погледна я. Колко спокойна изглеждаше! Като него. Колко бяла беше кожата й, колко светли косите й! А той имаше по-тъмнен цвят на кожата, гъста черна коса. Колко различни изглеждаха! Изглеждаха…
         А колко еднакви бяха всъщност. Колко си приличаха. Едно неделимо цяло.

2 коментара:

  1. Поразително образно описание, докато четях сякаш бях там. Усетих тишината, цветовете, светлината и аромата на билките и тревата. А поуката е за осъзнаването на важността на нещата, да бъдем по-добри и да се обичаме, което би направило живота ни по-лесен и приятен.

    ОтговорИзтриване
  2. Да спреш света, да се потопиш в друга реалност, а след това да се върнеш обновен и да продължиш, но вече с много ЛЮБОВ в сърцето...

    ОтговорИзтриване