ПРАХ

     Стана, сглоби прахосмукачката и я включи в контакта. Твърде стара и силно бръмчаща, но силния звук не можеше да го притесни.

    Прахта покриваше всички предмети в стаята като воал на забравата. Имаше я върху пожълтелите, увяхващи листа на растенията, които старецът поливаше.

     Той чистеше, когато успяваше да забележи наслоената мръсотия в къщата. Единственото занимание, което го раздвижваше и прекъсваше мислите. Те обсебваха дните и нощите му вече десет години. В моменти като този знаеше, че те няма да се превърнат в реалност – не поради дългото чакане и прашлясалата, миришеща на гнило, надежда. Мислите обаче не му носеха болка. Те бяха лекарството за безвъзратно счупените му надежди.

     Започна от кухнята. След това се премести в хола. Почти привършваше, когато телефонът звънна. Радостта и щастието преминаха като въпламемено гориво през него. Мозъкът ги превърна в живи картини. А човекът, който виждаше в тях сякаш погали сърцето му. Той почувства оная райска топлина, която до преди десет години поддържаше любовта жива дълбоко някъде в него. А сега само тлееше.

     Изключи прахосмукачката и вдигна слушалката. Отвори уста, но не изрече нищо. Огледа се – телевизорът не работеше и нямаше нужда да намалява звука. Трябваше да каже „ало”, но от очите му бликнаха сълзи. Едва тогава съзнанието му подсказа, че звъненето на телефона е само инстинкт за него. Породен от дългото чакане. Искаше да чуе гласа на жената от мислите му, но не можеше.

     Не можеше толкова отдавна. Откакто загуби слуха си. Това обаче не му пречеше да си представя образа на жената. Нито можеше да го откъсне от спомените за нея. Той имаше много жени в живота си, но тя беше онази, която събираше в себе си най-доброто от всички останали. Разделите с някои от тях не го трогваха. Другите преживяваше леко и бързо ги забравяше. Но смъртта на жена му предизвика загуба на слуха. В първите дни мислеше, че е мъртъв – нито ядеше, нито пиеше. Дори не чуваше. Когато жаждата и апетитът му напомниха за себе си, старецът разбра, че всъщност е жив, но не може да чува.

     Оттогава той си въобразяваше, че е временно. Повтаряше си, че жена му го е напуснала по необясними за него причини. Вярваше, че ще му позвъни един ден, за да му каже да приготви вечеря, защото се прибира. Той се усмихна. В ония изминали години тя чистеше, а той готвеше.