Мирча Елиаде е един от всепризнаните професори по етнология и приживе е преподавал История на религиите в Чикаго. Автор е на книгите “Шаманизмът или архаичните техники на екстаза”, “Трактат по история на религиите”, “Митът за вечното завръщане”, “Митове, видения, мистерии”. Изследванията му са били насочени към древноиндийската философия, магия и окултизъм, закономерности на митологичните системи на Изтока и Запада, митологичното мислене в различни исторически епохи, шаманизъм, вярвания и обреди на народите от Индонезия и Австралия, религиозен символизъм и мистика.
Неведнъж е упрекван за небрежно цитиране и неточно тълкуване на източниците, както и за това, че не провежда изследването от фактите към изводите, а от идеята към подбрани изводи. Но точно това е доказало ерудираната личност на учения творец и неговото умело преплитане на древността, заложена в научните му книги със съвременността в художествените.
Усвоил богатството на културите, той усетил, че натрупаните знания не са само за научни публикации и трудове. Съчетани с творческото му въображение, тези символи, ритуали и магически практити родили художествени произведения.
В “Змията” всичко започва твърде обикновено, но постепенно натрупващото се безпокойство у героите се прехвърля върху читателя. Безпокойство, заченато от разказвани ужасяващи случки в манастир и странното поведение на главния персонаж.
“Змията” е енигматична приказка за любовта. Любовта, която е толкова земна и странна. Необяснима като вълшебен свят. И като човешко чувство, изживяване и докосване. Къс роман за непонятното и тайнственото, което кара всеки да бъде обсебен от него и никога да не разбере коя е причината за това поведение.
Но това не е разказ само за обикновената любов между двама души, а и за мистерията, която ги заобикаля и ги кара да се чувстват свободни и далеч от всекидневието. За любовта, която подобно на мистерията, ни кара да се променим, да живеем и мислим различно от преди. Но отвъд този свят Елиаде ни разкрива и нещо друго…
Румънският етнолог ни потапя в един обикновен малък свят на хора, които живеят еднообразно и скучно. Така обикновено започват и приказките и той използва тази структура в произведенията си. Всеки знае, че съществуват любовни заклинания и мъже, и жени се възползват от тях. Един от главните персонажи е Дорина – омъжена млада дама – която заедно със съпруга си и група техни познати се наслаждават на една меланхолична песен в ресторант.
По-късно, по време на разговор между тях, се вмъква споменаването на една книга – “Мистерията на Исус”. Книга, чието заглавие е една малка пътечка, водеща към големия път в тази неревоятна “история”. В началото авторът ни насажда всички ключови моменти, за да изгради вълшебното очарование на романа. Но те изкристализират във всяка нова страница, водеща към неизвестността. А всички знаем за Исус. За Онзи, Който се появил в човешки образ и подобие и вършил невероятни неща, неразбираеми за обикновените хора. За Онзи, Който говорил и се разбирал с растенията и животните.
За да разнообразят делника си, групата мъже и жени плануват да се установят за вечер – две в манастир. Манастир, гора, вечер – следващите символи от фолклора. Манастир – сакрално убежище; място, пълно с тайни, история и легенди; светци и хора със свръхестествена способност. Гора – във фолклора тя е онзи, другият, непознат, далеч от хората свят, в който властват други същества и според приказките те могат да се преобразяват във всичко живо, да приемат различни форми и да говорят. Вечер – тогава се случват всички чудотворни и зли неща; времето, когато отвъдните сили излизат наяве.
По пътя ги спира един странник. Той ги моли да го закарт до манастира, където отишла неговата компания. Но понеже заспал в гората, ги изгубил. По пътя той стопява дистанцията помежду им с чувството си за хумор. Андроник. Говори им толкова есетствено, като че ли са му стари приятели и всички забравят за внезапното му появяване. Оказва се, че няма никаква компания, но това е една много умела заблуда спрямо тях и така той нахлува в живота им.
През цялото време той ги озадачава, предлага им различни игри, разказва им странни неща като например за “бледоликата хубавица”, умряла в манастира. Веселите приказки използва, за да ги разсее от мрачните и страшните. “На мен ми се струва, че съм живял и друг живот някога, отдавна. Аз имам чувството, че съм живял тук от съзиждането на манастира” – с тези думи Андроник им обяснява твърде многото неща, които знае за манастира и околността. Но истината ще запази само за една от тях. У всички се зараждат спомени и мисли – не са ли виждали това и преди, не им ли се струва познато. Всички имат чувството, че са преживели някои неща и друг път.
Те са потресени, когато им казва, че в стаята ще влезе една змия. Той я вика, говори й нещо неразбираемо за останалите и тя си тръгва. На удивените им погледи и любопитни въпроси той отговаря, че жена му е умряла и затова е дошла тук – да си избере една от тях. Прави намек за Дорина. Но той я извикал не за да позволи да направи избора си, а за да я отпъди. За да ги разсее отново, Андроник им предлага разходка по езерото. Те му отказват. Уморени са, а пък и е тъмно, и студено, и искат да си лягат. Но той не постъпва като тези префинени същества. Андроник е винаги зареден с бликаща енергия и живот. Това личи от думите му, от разговора му, от действията му. Сякаш не е човек. Той не се бои от една студена разходка в тъмната гора. Все едно, че и друг път го е правил, че е свикнал. Сам и без лодка. Съвсем гол той прекосява езерото. А на брега той пее и се заканва шеговито на събудилите се птици. "Гората го слушаше сънена, ту леко зашумяваше – разтревожена, ту пък се успокояваше”. Като че ли в гората се разхожда един Вечен господар и създател на природата, която изпитва страхопочитание към Него. Листата на цветята, които той толкова внимава да не ги настъпи, се обръщат след него. Навежда се до земята, за да чуе гласа на природата. Да чуе живота под земята. Андроник говори с природата така, едва ли не познава птиците и растенията като близки хора. И всъщност това е неговата компания, която търси. Не че не познава човешки същества – в разговорите си с туристите той споменава някои свои приатели. Андроник е в хармония с природата, той е слят с нея, с всичко живо. Тя е в него и той е в нея. Андроник прилича повече на растение или на животно, което не се бои от нощта и студа и за разлика от обикновените хора е свикнал на живота вън. В откритото пространство, изложен на всякакви атмосферни условия. Досущ като Исус.
Дорина се събужда(може би някой я вика) и отива до езерото. Когато го вижда в голото му силно мъжко тяло и мокър, тя го оприличава на божество или на синът на змея от приказките. И още по-приказно звучи като я кани в лодката и й казва, че ще минат девет морета и девет земи, за да стигнат острова, на които ще се оженят. Успокоява я да не се бои от потъване, защото лодката е безсмъртна. Това напомня за онзи лодкар, който превозва душите на мъртвите от единия свят в другия. Ето тук връзката със змията – символ на забранената любов. Символи и метафори – все неща, далеч от така наречения ни действителен свят. Изобразен като нечовек, а като бог, като Исус, той пленява Дорина, а чрез змията се дава възможност и двамата да опитат забранения плод. Тя е учудена, но не от думите му, а от това, че на онзи остров той е изпратил змията. Той се ядосва, че я назовала с истинската й дума. В архаичните представи никога не трябва да се споменават опастностите, болестите и лошите неща, защото носят беди. Обиден, той изчезва от лодката.
Дорина стига до мястото сама, а на брега го вижда да я чака. С надеждата да не го свързва със змията и да е забравила за нея. И когато стъпва на брега, тя вече е на друга земя, в друг свят и напълно променена. Вече подобно на Андроник “голите й ходила не усещаха нито острите бурени, нито влажната земя.” Изчезва изведнъж и умората, присъща на хората след толкова “дълго и уморително гребане.” “Чувстваше странна, опияняваща и неописуема радост, която така и не се опитваше да проумее. Никаква болка, никакъв срам, никакъв страх, само едва завладяваща, горчива радост в дълбините на нейното същество, като че се беше събудила с друга душа в друго тяло.” И едновременно с тези промени тя чувства новата, тайнствена сила, която я изпълва с енергия и живот. Сетивата й до такава степен се изострят, че очаква стволовете на дърветата да оживеят и да се превърнат във великани или змейове. И най-странното(но не и за Дорина)е, че за нея това е действителността. Това е истинският живот, за който е мечтала и това е истинският мъж, за когото си е представяла, че ще се омъжи. “Стори й се, че се събужда в друг живот, и радостта й беше толкова голяма, че очите й се премрежиха и клепачите й натежаха за сън.”
Когато всички се събуждат, се питат как са заспали в тази непозната стая сред толкова хора. Събуждането им е като след транс, хипноза. Сякаш непозната сила, на която незнайно как са се поддали, ги е отвела далеч от хората сред истинската природа. В гората – за среща с тайните, сакралните, отвъдните сили. На тайнственост се дължи и това, че понякога ни се струва, че нещо вече сме го видели. И в “Змията” се опитва да се обясни като сън, подвластно на други сили – толкова необясними, колкото преживяването на сън. И че сънят е преминаване от един в друг свят. А кой е реалния, действителния – това никой не може да каже.
Накрая всички тръгват да търсят Дорина, но никъде не откриват и следа от нея. Защото тя е останала далеч от зримото за човеците. В един друг свят – вълнуващ като приказка и красив като рая. На едно друго място, където всичко е възможно и живо и всеки, който живее там, може да го почувства. С цялото си същество. И да прояви съчувствие към старите и болни дървета, които плачат, когато се катериш по тях и да бъдеш внимателен към цветята. Другото, което е заложено под мистериозното изживяване и усещане, е че такъв изглежда света на всеки, който е влюбен. Такива са и сънищата – напомнящи на приказка. Там, където виждаме нещата преувеличени, но красиви и празнични. Свят, лишен от отрицателни емоции, мисли и преживявания. Свят, твърде неземен, за да бъде обяснен. Светът на чистата любов.
Няма коментари:
Публикуване на коментар