Жена му Мария пушеше третата си поредна цигара на терасата. Беше твърде напрегната, за да обърне внимание на хладния полъх на вятъра. Не усещаше как пали цигара след цигара и как става все по-студено. Не виждаше нищо пред себе си, въпреки обилно осветената пътека пред вилата. Защото погледът й беше пълен с тези дълбоки, искрящо сини очи на мъжа й. Те я бяха опиянили, бяха омагьосали сърцето й и тя... виждаше в техния собственик един истински мъж. Твърде често напоследък ставаха вечерите, които помръчаваха безоблачната синева. А тази вечер довеждаше бурята на взаимоотношенията им. Но Мария не искаше да се разделят. Напротив. Това никога не й бе минавало през ума. Каквото и да й се случваше в такива моменти. Щеше да продължи да пуши, докато той дойдеше при нея с познатите реплики – “ти беше виновна, гледай да не се повтаря” или “стига си се правила, че съжаляваш и лягай на пода.
Няма коментари:
Публикуване на коментар