ПРИКАЗКА ЗА СЪДБАТА

            Харесвал я. Още от първата седмица като студенти. Мислел, че и той не й бил безразличен. Правел опити да я склони. Просто на една разходка. Тя тактично му отказвала. Времето течало като слаба река.

            Година по-късно тази тактичност взела да се износва. Мислите посипали душата му с жълти листа. Вятърът ги духнал в лицето му. Тя се натъжила и започнала да се навърта около него. Той, горкият, отново омекнал. Излизали два-три пъти. Изтърканата тактичност пак била на дневен (и нощен) ред.

            През третата година ревността дошла заради негов приятел. Случили се някои неща. Но не особени. Той не пожелал да разваля приятелството си заради едно момиче. Приятелят и тя започнали да излизат. Той разбрал. Потъвал до дъното на гнева, но не се издавал, и пак изплувал до тихия, спокоен бряг. Решил да ги остави. Чувствата му се просмукали от леден дъх.

            В края на следването тя се върнала при него. Нo той бил замръзнал. Не минало много време, тя му се обадила. Срещнали се. Оженили се. Бил поканил и приятеля си.
На третата година умряло и третото им дете.
            Той се самоубил.

            Връщане към миналото... Потискане... Съжаление... Безсилие... Смърт го отнели от нея. Тъга... Размисъл... Преоценка... Спомени... я върнали при приятеля му.

            Родило им се дете. То пораснало здраво и красиво. Носело името на първото момче. Приятелят се чувствал виновен до края на живота си. Тя изглеждала щастлива и често споменавала името на сина си.